«Следобедът на един фавън (Еклога)»

Стефан МалармеСледобедът на един фавън Еклога

Фавнът:

О, тези нимфи — нека са вечни те.                                                                Тъй свеж,сред здрач да розовее крилатият вървеж —в шубрака на съня.                                Нима съм влюбен в бляна?Съмнението — мрак античен — ме обхвана,тъй както остри клонки, сред истински гориразтворени наяве, уви! А сам дорипредставях си триумф на нереални рози.Но помисли добре…                                Не в твойте ли възторзикръгът от тия странни жени се извъртя!Измамата — о, фавне! — струи от извор тя:на най-смирената очите ледносини.Но тази, другата, с въздишките, кажи ни,не е ли топъл вятър, сред руното замрял?Защо пък не! Със зноя мъчителен и вял,събарящ ни в несвяст, зората пак е в схватка,но само с пръските на мойта флейта сладкав леса от звуци росен; и само вятър плах,родил се в двете цеви и втурнал се от тях,преди звукът да ни поръси с дъжд безплоден;на хоризонта тих, без гънка, неизброденедин изкуствен повей — тъй чист и поривист —е въздухът, политнал към бягащата вис.О, сицилийски бряг с мочурища, с лимани,от мойта суета с убийствен зной терзани,под цъфналите искри РАЗКАЗВАЙ пак за мен,как кухите тръстики сечах, въоръженс талант, когато сред далечината — злато,зелено от лозя и с ручеи облято —потрепва белотата на чар изнемощял:в прелюдията плавна от флейти в полет вялсе вдигат лебеди… не — втурват се наядиили се гмуркат…                                Сам, под пламъци злорадине знам какво ги пръсва, от кой изкусен звукразкъсва се съюзът, така желан оттук:дали от първата си жажда аз се будяпод древната вълна на светлината луда,о, лилии! Наивен и девствен като вас.Далече от устата със сладка шумна страст,нали целувката със зъби величавина мойта девствена и бедна гръд оставиедна потайна рана, уви — за цял живот.Но стига! В тази тайна под стихналия сводбе посветен гласът на двойната тръстикаи той, възпрял срама по бузите да блика,сънува — в стон протяжен — как всеки бе призвандо края красотата да весели — със свянфалшив — от нея до наивната си песен;и горд, че любовта разлива глас небесен,пак в унес да изпада — гърба ли различи,или по ханша тръгне с премрежени очи:безплодно-звънката и монотонна линия.Ти, инструмент, зовящ към бягства и униния,о, Сиринкс, в езерата ме чакай разцъфтял!Със своя глас надменен аз ще зова с печалбогините; и по езически пътекище смъкна пояси от сенките им леки:от гроздето узряло тъй пиех светлина,за да пропъдя скърби и чувство за вина,