«Един ден на Иван Денисович»

В пет часа сутринта, както винаги, удариха за ставане — с чук по релсата край щабната барака. Прекъслечният звън едва проникна през покрития с два пръста лед прозорец и скоро затихна: беше студено и на надзирателя не му се мръзнеше.

Звънът утихна, а навън си беше същата тъмница, като през нощта, когато Шухов ходи до парашата, и в прозореца пак жълто проблясваха трите прожектора: двата от кулите и единият вътре в лагера.

Нещо не идеха да отключат бараката, не се чуваше и дневалните да нанизват на пръта парашата за изнасяне.

Шухов никога не се успиваше, ставаше точно по релсата — до развода имаше, кажи го, час и половина време, свое си, без режим, и който познава лагерния живот, винаги може да изкяри нещо: било да подплати някому ръкавиците с парче стар хастар, било да подаде на някой тежкар от бригадата сухите валенки право на нара, та да не пристъпя бос край купа да ги пробира или ще тръгне по складчетата — все ще се пласира някъде — на тоя ще подмете, на оня ще принесе нещо; или до столовата ще иде да събира накуп паниците и да ги носи в кухнята — не може да не откачи нещо за хапване. Само че там мераклии колкото щеш, я се вредиш, я не, и най-важното, няма да устискаш, ще заоблизваш паниците. А на Шухов здраво му се бяха набили в главата думите на първия му бригадир Кузьомин — стар лагерен вълк беше, през деветстотин четирийсет и трета караше вече дванайсетата си година и веднъж край огъня сред голото сечище събра току-що дошлото от фронта попълнение и рече:

„— Тук, момчета, законите не важат — тайга! Но и тук хора живеят. Да ви кажа ли кой хвърля топа в лагера: който облизва паници, който се надява на доктора, който ходи да порти на ченгетата.“

Е, за ченгетата не беше съвсем прав. Такива оцеляват. Макар че оцеляване ли е туй за сметка на чуждата кръвчица.

Шухов винаги ставаше с релсата, а днес не стана. Още от снощи като да го тресеше, като да го понаболяваше. Цяла нощ зъзна и, насън ли, наяве ли, нещо го кършеше, хем му зле, хем уж го поотпусне и пак зле. Хич не му се щеше да съмва.

Но утрото си дойде по реда.

Пък и как ли няма да зъзнеш тук — на прозореца два пръста лед, а по стените и по тавана, от край до край, по цялата барака — барака като хамбар! — бяла паяжина. Скреж.