Обитателите на Камерън Мейнър сигурно щяха да се съгласят с него, поне в този момент. Цяла армия слуги и членове на рода тичаха напред-назад като обезумели. В салона цареше хаос. Заразена от атмосферата на трепетно очакване, Сабрина изскочи от стария килер, където бе скрила чайния сервиз на майка си. Спъна се в малкото сиво куче, което се беше свило на кълбо пред огнището, и едва не падна. Животното оголи зъби и се опита да я ухапе.
— Съжалявам, Пъгсли — пошепна тя и намести огърлицата на шията си.
— Няма да позволя тези тромави планинци да стъпчат килимите ми — обяви тържествено Елизабет Камерън. Без да се притеснява за копринените си поли, тя коленичи на голия каменен под и започна да навива дебелия персийски килим.
— Не се страхувай, мамо. — Брайън се отпусна на позлатения стол в стил Луи XIV и се направи, че не вижда Алекс, който мъкнеше към вратата красиво резбован елизабетиански скрин и искаше помощ. — Макдонълови сигурно няма да стигнат дотук. Вече цял месец между клановете цари мир. След като не могат да разпарят нашите гърла, сигурно се избиват помежду си. Очаквам да измрат след… — той извади от джоба на извезания си жакет златен часовник… точно след три часа и седемнадесет минути.
— Учудвам се как още не са измрели от кръвосмешение — изфуча Алекс и изпусна скрина в опасна близост до излъсканите обувки на Брайън. — Чувал съм, че си делят жените като други мъже…
— Алекс! — Елизабет се покашля многозначително и посочи с глава заслушалата се Сабрина.
Големият син замлъкна. Макар да надвишаваше майка си с цяла глава, той знаеше кога трябваше да си държи езика зад зъбите. В стройната фигура на Елизабет се криеше гръбнак от най-добрата английска стомана. Няколкото сиви кичура явно не бяха успели да укротят темперамента, който издаваха огненочервените й къдрици.
Сабрина грациозно вдигна рамене.
— Не му се карай заради мен, мамо. Знаеш ли, тази сутрин научих от слугинчетата нова песен. — Тя сложи ръце на гърба си, поклони се пред въображаемите гости и невинно запя:
Златокъдрите Макдонъловипреминаха нашата граница.Дълги и страшни са мечовете им,но още по-страшни са…— Сабрина! — изсъска заплашително майката.
— Днес явно си в лошо настроение, мамо. — Момичето се поклони отново и се обърна настрана.
Алекс, който едва сдържаше смеха си, плесна с ръце.
— Я иди да донесеш арфата си, мамо. Не би било зле сестричката ми да позабавлява гостите след вечеря.
Комментарии к книге «Шепотът на розите», Тереза Медейрос
Всего 0 комментариев