«Бурята»

Както споменах в резюмето на „Гласът, който ме преследва“, обширните незаселени пространства в Средния Запад могат да всяват ужас и страхопочитание. Когато живеех в Пенсилвания, си мислех, че знам какво е гръмотевична буря. Но тогава още не се бях сблъсквал със страховитите гръмотевични бури в Айова. Както отбелязва главният герой на този разказ, айовските смерчове могат да бъдат високи цели седем мили. Когато тамошните синоптици съобщят за приближаваща се буря, вие вземате предупреждението им на сериозно. Зелено небе. Ветрове, които достигат скорост от осемдесет мили в час. Внимавайте! Едно лято върху къщата ми три пъти падна гръмотевица. Докато лежах буден в леглото си (беше три часа сутринта), а прозорците се тресяха от силата на гръмотевичната буря, ми хрумна тази история. През 1984 г. разказът „Бурята“ беше публикуван в антологията „Най-добрите фентъзи разкази на годината“.

Гейл я забеляза първа. Тя излезе от мотела и тръгна към паркинга, където двамата с десетгодишния ни син Джеф товарехме багажа ни в колата. Всъщност аз товарех, а Джеф вещо ме надзираваше, като ме съветваше с развълнуван глас къде ще е най-добре да поставя този куфар или онази раница. Като приключих, вдигнах поглед към мургавото му, обсипано с лунички личице и изсветлялата от слънцето коса и казах с усмивка, че без неговата помощ никога не бих могъл да се справя.

Беше осем часа сутринта, вторник, втори август, но въпреки че денят едва започваше, термометърът, сложен отвън до прозореца на мотелската ни стая, показваше черийсет градуса. Цареше страшна задуха. Само от усилието да натоваря багажа, ризата и дънките ми бяха подгизнали от пот и вече съжалявах, че не си бях обул късите панталони. На изток слънцето се издигаше, пламтящо и ослепително бяло, на фона на потискащото бледосиньо небе. През този ден климатикът в колата ни нямаше да бъде просто удобство, а необходимост.

Затворих багажника с лепкави от пот ръце. Джеф кимна, доволен от свършената работа, после се усмихна на някой зад гърба ми. Обърнах се и видях Гейл, която вървеше към нас през изсъхналата и пожълтяла тревна площ. Щом обутите й в сандали крака стъпиха на размекнатия от горещината асфалт, тя се намръщи.

— Свършихте ли с товаренето?