«Послеслов към „Ромео и Жулиета“»

Магията на голямото изкуство се състои в това, че всеки намира в него нещо свое, съкровено, лично, неповторимо. Едно и също произведение на изкуството може да действува по различен начин при различни обстоятелства.

Един въпрос, който човек си задава за пиесата „Ромео и Жулиета“ е защо тя именно е имала и продължава да има успех близо четири столетия, и то до степен, че имената на главните герои и на двете им семейства, са станали синоними на гореща любов и вярност, и на жестока, безсмислена и сляпа вражда.

Темата на любовта, естествено, е вълнувала хората от най-дълбока древност до наши дни. До нас са стигнали творби за голяма любов и привързаност. Океани сълзи са били пролети и се проливат над нещастната съдба и трагичен край на любовни двойки, като се почне с Пирам и Тизба, Херо и Леандър от древната гръцка класика, Тристан и Изолда от средновековната европейска литература, Павел и Виргиния от по-ново време и стигнем до нашите „Залибил е млади Камен Цена хубавица…“. И всички те са млади, хубави, с богата душевности, дават най-ценното, живота си, в името на любовта…

Известно е, че всяко произведение на изкуството е тясно свързано с традиции и новаторство едновременно. Традициите са унаследени възгледи, философски, социални, морални, естетически, отнасят се както до съдържанието, така и до формата.

В европейската традиция от средновековието църковната догма е имала влияние върху цялостния живот на хората, следователно и върху изкуството. През Ренесанса, т.е. времето, когато е живял и творил великият Шекспир, отношението към средновековните догми и древността е пречупено през призмата на новите веяния на епохата, които могат да се нарекат ренесансов хуманизъм.