Двама души стояха настрана от тия разговори. Единият беше Романов — той често ставаше, излизаше и влизаше, защото все имаше нещо да нареди. Другият беше дружинният адютант, най-младият между всички, подпоручик от няколко месеца. Най-напред той се вслуша в препирнята за батареята, но това беше разказвано неведнъж досега. Той даде ухо и към страната на Янев, но още при първите думи усмихна се твърде скептично и се отстрани и оттам. Адютантът беше висок и строен момък, напет, стегнат с контешки бричове и с високи желти чизми. Беше му весело и трябваше нещо да прави. И с ръце отзад той почна да обикаля из стаята, и в стъпките на някакъв ексцентричен танц, запя си полугласно:
От Салаш до Гиляниний, тунджанците славни,със сърбите коварнитанцувахме танго!Едно след друго, като отмерваше такта, той силно потрепваше с желтите си чизми, усмихваше се, доволен и щастлив, защото беше много млад и може би защото в тая минута се радваше преди всичко на звънливите струи, които новите шпори оставяха след него.
Някой угаси лампата и ние останахме в тъмнината.
— Господа — отвърна на всички протести Романов — Нова година е, часът е дванайсет.
Той запали отново лампата и ние се поздравихме един други.
Майорът взе чашата си, всички станахме на крака. Дружинният командир говореше, хубаво, с това самобитно и художествено красноречие, което мнозина офицери добиват през дългата си кариера.
— Господа — почна той. — В първата минута на новата година издигам чашата си. Наедно ние делихме радости и скърби, наедно делихме опасности и несгоди…
Той спря, защото в съседната стая войниците заговориха високо, подигна се шум, искаха да спрат някого, който тропаше, за да отърси снега от чизмите си, и се готвеше да влезе. Вратата се отвори и се показа войник, ординарец от щаба на полка, познат на всички ни. Лицето му беше мокро и зачервено, по раменете му се топеше сняг, той беше уморен и дишаше тежко.
— Господин майор — почна той с мъка, — вика ви командирът на полка.
И ние, и дружинният командир, през протегнатите си ръце, в които държахме чашите си, гледахме учудено войника.
— Още сега ли? — попита майорът.
— Тъй вярно, господин майор. Още сега. Войникът си отиде. Вече с други тон, майорът продължи:
— И тъй, господа, честита Нова година! Радост и щастие на всички! Амин. А сега — дългът пред всичко.
Комментарии к книге «Срещу Нова година», Йордан Йовков
Всего 0 комментариев