«Преобразяване»

Силните му ръце ме хванаха, понесоха ме във въздуха и само след миг лежах зашеметен в другия ъгъл на сумрачната стая.

Очаквах да ме нападне отново, затърсих панически пистолета и направих жалки опити да го измъкна изпод тялото си.

Изгубих ценно време. Знаех, че това вероятно ще ми коства живота и изведнъж усетих прилив на гняв към самия себе си. Не можех да проумея, че ще се оставя така лесно да бъда довършен от това адско изчадие след толкова месеци търсене и подготовка. Не можех…, не исках да допусна да бъда убит по този нелеп начин — изподран, окървавен, почти в несвяст и с ръка, обхванала здраво дръжката на пистолета, но безпомощна да го извади от колана. Явно съдбата изобщо не беше на моя страна… Може би още от самото начало.

Осъзнавайки, че съм още жив с мъка надигнах глава и се огледах за врага. Той се бе свил на земята и разкъсваше дрехите си, разтърсван от конвулсии и отблъскващи гърчове. Беше започнал да се преобразява и тялото му бързо се променяше от човешко в животинско. Гръбначният му стълб се изви като на котка и прешлените му изпукаха. Нададе тих вопъл и секунда по-късно вече бе съвсем гол, а нарастващото му туловище бързо започваше да тъмнее, обличайки го в черни, гъсти косми. Новата му премяна изглеждаше по-страшна от всичко, което някога бях виждал. И макар, че бях подготвен за подобно нещо, аз едва сдържах вика си на ужас.

Челюстите му се изостриха, а ноктите заприличаха на ненужно големи въдичарски кукички. Очите му жълтееха и хвърляха демонични отблясъци, а вълчата му муцуна непрестанно сумтеше. Разбирах, че вече почти е привършил преобразяването си и скоро щеше да нападне. Ясно виждах, че в гладния му яростен поглед не бе останала и капка човечност — сякаш надничах в пъкления мрак на изгладнял хищник, на който природата не бе дала нито съвест, нито милост. В този кратък момент установих в каква каша се бях забъркал, не можех да разбера как е било възможно здравият ми разум да позволи да се наредят нещата по този безнадежден за мен начин.

Внезапно върколакът започна да вие. Оглушителният му вой, който ме караше не просто да потръпвам, а да се треса като желе, се извиси и прерасна в ръмжене. Пълната луна със своето смъртнобледо излъчване сякаш се наслаждаваше и надничайки през малкия прозорец на къщурката, като че окуражаваше съществото. Знаех, че това бе последният ми шанс.

Стиснах здраво пистолета и го измъкнах. С мъка се надигнах на едно коляно.