«Хемингуей и съвестта»

Сегашният млад читател е чувал много неща за съвестта. Тогава, когато Хемингуей мислел по този въпрос, средствата за измерване на време и пространство не били като съвременните. Електрониката още не се била появила. Дори най-точните часовници били все още с махало. В Парижката обсерватория се пазели образци на единиците-мерки за дължина и тегло. Наричали ги еталони: копия от тях изпращали във всички държави, за да бъде италианският килограм равен на унгарския и на финландския — иначе във световната търговия биха възникнали спорове. Еталоните били отляти от платина и иридиева стомана, за да не корозират — тогава, макар и незабележимо, биха се променили. Съхранявали ги в подземието, където температурата е постоянна — нали ако се разширят от топлината пак ще станат малко по-други. Хемингуей, изглежда, успял да ги види. Когато си мислел каква трябва да е съвестта му, пожелавал си да е неизменна като тях.

Вярвал, че тя се усъвършенствува чрез тренировка и самодисциплина. Ставал призори, пишел — не седнал, а прав, след това тренирал бокс, вземал студен душ и вярвал, че удобствата и лесният живот изнежват тялото и размекват съвестта. Бил уверен, че леността и охолството са еднакво пагубни за тялото и за таланта.

Като прави разлика между писателите и истинския писател, той твърди: „За истинския писател са необходими талант, самодисциплина, ум, безкористност, дълголетие. И съвест — тъй неизменна, като метър-еталона в Париж.“

Тази мисъл ще намерим на много места по страниците, написани от Хемингуей, включително и в този сборник, и другаде. Естествено, ще я намерим не казана, а внушена със средствата на художественото повествование.