«Отново»

Ясен Василев Отново

Още щом видя червените светлини от линейките отново пред къщата на Фьодор и Амели, госпожа О. нахлузи каишките на седемте си кучета и излезе уж да ги разходи. Пресече улицата и позвъни на вратата на госпожа И. Госпожа И. отвори с насълзени очи.

— Госпожо И. — каза госпожа О. с престорена загриженост. — Какво става тук? Пак линейки!

— Не разбрахте ли? — проплака госпожа И. — Амели, миличката ми Амели… Мъртва…

— Но как? — ококори се госпожа О.

— Не се знае. Намерили я сутринта. След бурята. Безжизнена. Мъртва. Без причина.

— Без причина?

— Ами, да. Не е убита, няма следи от насилие, не се е самоубила, не е отровена, не е взела нищо, няма никакви следи по тялото й, нали ви казвам, изглежда абсолютно здрава, само че е е мъртва! Мъртва!

— Искате да кажете — несигурно започна госпожа О., — че просто си е умряла, ей така, от нищото…

— Така изглежда… — госпожа И. се замисли за миг. — Знаете ли, умряла е от мъка, ако питате мен… Фьодор я довърши…

Госпожа О. заклати глава одобрително и сви устни.

— Е, жалко… — каза после и подкани кучетата да вървят. — Трябва да тръгвам, да разходя кучетата. Довиждане.

Госпожа И. затвори вратата след нея без да каже нищо.

Улицата е пуста. Къщата на Амели и Фьодор е черна, тъмна. Парчета град удрят по покрива и по прозорците, вятърът зловещо свисти в короните на дърветата, бурята бясно отваря и затваря, блъска и хлопа вратите на дворовете.

Амели се е свила на топка в леглото си под тънката завивка и цялата трепери. Бурята настоятелно чука по прозорците, върху които са спуснати черните завеси. Тя зъзне, трепери (но не от студ) и тихо ридае. Върти се в леглото, отвреме навреме поглежда уплашено празната стая, в която отекват зловещите писъци на вятъра. След малко става, с разрошена, мръсна, немита коса, с подпухнали очи, с пресъхнали устни и с поглед на мъртвец се приближава до малката маса, грабва молива и надрасква нещо върху пожълтелия къс хартия:

Фьодор

Фьодор

Фьодор

Фьодор

Затварям очи — ти! Отварям очи — пак ти! Не мога да мисля за друго, не мога да правя нищо друго, освен да си представям теб! Болезнено… Драматично… Търся те безспир, неуморно те търся, непрестанно. Намирам те и те губя отново. Отново и отново. Кошмарен кръг. Но най-сетне разбрах. Разбрах — нашият живот е отвъд, отвъд живота, нашият живот е в смъртта. Ще бъдем заедно. Отново.

Бурята започва да утихва. И Амели осъзнава — Фьодор вече го няма.

— Фьодор, моля те! — проплаква Амели и се опитва да го задържи.

Фьодор стои изправен до вратата, навън вече вали като из ведро, отвреме навреме в сумрака пробляскват светкавици и из тишината се чуват дълбоки гърмежи.

— Трябва да тръгвам. Нямам избор.

— Моля те! Моля те! — вече плаче Амели. — Моля те! Умолявам те! Остани с мен! Не ме оставай сама!

— Нямам избор.

— Поне тази нощ! Остани само тази нощ! Не ме оставяй сама в бурята! Не ме оставяй сама, моля те!

— Няма от какво да се страхуваш.

— Не се страхувам… Просто искам да останеш! Остани, моля те, остани! Остани… остани… — Амели свежда поглед, сълзите капят от очите й, тя покрива лицето си с ръце, и когато отново поглежда към вратата, Фьодор вече го няма.

— Фьодор! Фьодор! — крещи Амели с цяло гърло. — Как можа! Как можа да ми причиниш това! — тя е изправена пред снимката му на стената, поставена в рамка. Сваля я от пирона и я запраща в стената. Стъклото се разбива на парчета, които се пръскат по пода. — Няма да ти простя! Няма да ти простя! Няма да ти простя! — крещи тя, обезумяла от гняв. Вдига снимката от земята и започва да я къса, разкъсва я на малки парчета, които яростно хвърля по пода, а от очите й започват да се стичат сълзи от яд. — Мразя те! Мразя те, заради това, което направи! Няма да ти простя! Няма! Как можа да ми причиниш това?!

— Амели. — чува гласът му. Обръща се и го вижда — на прага, под рамката на вратата, стои и я наблюдава с тъжен поглед.

Амели изведнъж изпуска остатъците от снимката и бавно се свлича на земята. Няма повече да сили да крещи, затова започва да плаче. Навън птиците зловещо грачат, летят в кръг, предусещащи бурята. След малко Амели вдига поглед, но Фьодор вече го няма.

Амели се събужда и отваря очи. Фьодор лежи на леглото до нея, и двамата завити с тънката завивка. Тя поглежда през прозореца. Слънцето не е изгряло, скрито е от чудовищните черни облаци. Ще вали, мисли си Амели, и става. Фьодор не помръдва. Внезапно сърцето й се свива, някакъв скрит страх изпълва душата й, тя се приближава и се надвесва над него. Чува го да диша и се успокоява, поема си дъх. После слиза долу и прави кафе и за двамата, сипва го в чаши, слага захар, разбърква добре и се качва обратно горе. Навън е тъмно като в нощ. Тя влиза в спалнята, но леглото е празно — на него лежи самотна само тънката бяла завивка. Фьодор вече го няма.

Още щом видя червените светлини от линейките пред къщата на Фьодор и Амели, госпожа О. нахлузи каишките на седемте си кучета и излезе уж да ги разходи. Пресече улицата и позвъни на вратата на госпожа И. Госпожа И. отвори с насълзени очи.

— Госпожо И. — каза госпожа О. с престорена загриженост. — Какво става тук? Какви са тези линейки?

— Не разбрахте ли? — проплака госпожа И. — Амели, миличката ми Амели…

— Но какво е станало с Амели?

— Фьодор е починал тази нощ.

Информация за текста

© 2007 Ясен Василев

Свалено от „Моята библиотека“ ()

Последна редакция: 2009-01-21 15:06:33