«Българинът в Букурещ»

Иван Вазов Българинът в Букурещ

I

Букурещо чудний, о, боерский град, шумен, многолюдний, хубав и богат. Тебе тука лея ситни стихове, тебе, граде, пея в тия часове; всичко в теб се пери сред шум, трясък, бой и въздух трепери в Поду Могошой.

II

Ето че се спира странник удивлен, гледа и се взира смаян, заглушен. Гледа непознати вещи, чудосий, среща с? брадати хора с паларий. В лавките кристални скъпотий лъщът, в улици безкални каляски трещът. Ей там се навалят, тук бързо търчат, ту шапките свалят, ту шумно гълчат. Тоз пристига, сгазва пътник ил съсед, пардонът му казва и бяга напред.

III

Но ей друга гледка: в пъстро деколте гиздава гризетка в пътя полете. Гледа бели плещи, стан и нежен врат, но биржар: пазещи! — вика му отзад. Бяга он от тука със потайна скръб, със тогоз се чука, друг го муши в гръб.

IV

Вечер, кат лампади слънцето менят, широките стради по-силно гърмят. В бричките разкошни дамите лъщът и кат визий нощни губят се в шумът. Млади тук и стари тръгват на разход, градини, булвари се пълнят с народ. Пищните отели бляскат във огън, навред загръмтели шум, музики, звън. Но някои красни от шум се бойът и вече безгласни с амурите спйът.

V

Ей ни в Чишмеджиу! Лабиринт горист, сенки, самотия, вир кристален, чист! Народът в алеи се разхожда с шум и в въздух се лее сладостен парфум. Музика гръмлива весело ехти и духа упива в най-страстни мечти. Хубави Диани, всите a’la bras, пълнят с обаянье таз страна добра. Тамо до буфета мъжете седът, чай, бира, кафета пият и гълчът. Какъв вид! А ето сред лъскавий свет деколте напето с най-нежен корсет. Кокетка се лута и иде насам, но в тая минута усмихна се там. И ето почтено един офицер с копи позлатено става й кавалер. А татък в гъстака през тихият вир, де в сенките, в мрака владей вечен мир, ти можеш угади, съгледа едвам някои дриади, що крият се там!

VI

Тука за жената още думи две: тя краси земята, ангел — пък небе. Ак и тъй прехвален, но без красний пол, Букурещ е кален, подивял и гол.

VII

Късно веке става! Време е за сън, мен ми се доспава: из театра вън! Ламби светят, бляскат, улици гърмят, камшиците пляскат, каруци трещът. Пиенци лудуват, народ кат порой, биржарите псуват, вик, плясък и бой. Брат губи сестра си, а майка — синът, тоз пуща жена си, а тя пък — мъжът. Но ней се обажда конте изведнъж и нежно замяща любезният мъж!

VIII

Но веч толкоз стига! Сбогом, Букурещ! Не остана книга; ща си ида пеш! В теб от твар се лесно виждам отърван, казвам си го честно: нямам нито бан! 1871

Информация за текста

Източник: [[|Словото]]

Набиране: Преслав Марков

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2008-07-02 22:30:00

Реклама на сайте