«Пребитото псе»

Иван Вазов Пребитото псе I Утрепано, пребито,с пречупена нога,то страшно, жаловито,със кал и прах покрито,квичеше до брега.И вдигаше крачетосъс мъка и със рев,и сякаш на небетопоказваше го, клето,с моление и гнев.Дълбока скръб горешевъв погледа му прост,плачът му остър бешеи черна кръв шуртешеиз счупената кост.II Веднага дотърчахадеца метежен рой.„Удрете!“ — изкрещяхаи псето връхлетяхапак камъни безброй.И сред реката хладнанещастното скочи —от таз дружина жадназа кръв и безпощаднада се одалечи.Но камъните жестокопреследваха го паки кучето високосъс страх, с молебно окоридайше кат челяк.„В главата! Във главата!“ —бе общият ответи с весел смях децатаму дупчеха месатасъс удари безчет.Те имаха надмощье,не даваха му срок,крещяха: „Още! Още!“ —и гледаха как то щепотъне в бързий ток.III И аз, мечтател бледен,присъствувах тогазна този вик победен,но тоя стон последени паднах в мисли аз:Детето е о боже,душа незлобна йощ —и то е ангел тоже, —но кой успя да вложиза злото в него мощ?Кой таз невинна младостспособна я сторив плачът да чува радост,в кръвта да сеща сладост —да пей и да мори?Закон на естеството,фатален, лют закон!Зародишът на злотое турен под челотокато един нагон.От първата минута,при първите зари,душата в мрака лутаи слаба, малка, люта,за жертви веч гори.При първа още крачкадетето — ангел благ —за радост, за играчкамравунчицата мачкасъс мъничкий си крак;ил бедната мушицана пламъка я тлей,ил божията птицас безгрешна си ръчицая дави и се смей.Кой даде му таз жаждаза злото във светът,та йощ кога се ражда,веселие угажда,че другите ще мрът?Отде във себе иматоз мрачния залог?Отде примери взима?Как може херувимада бъде тъй жесток!Но мъдростта немеепред тоз въпрос проклети разумът не смеетъмата да разсее,и нямам аз ответ.Мълчат! И само псето,дух тъмен и злочест,квичеше в кръв облетои своя към небетоизпращаше протест.То викаше: „О, спрете,о, чакайте сега!Над мене се смилете,да мра ме оставетесъс моята тъга.Меса ми са раздрани.За мене черна смръттук скоро ще настане,но мойте нови раниужасно ме горйът!Ох, страшно е да гинав вълните, що бучът!Треперя, тъна, стина!Ох, дайте да починана сухо, на брегът.Какво ви съм сторило?За път ви виждам пръв!В що вас съм увредило,та леете в беснилоневинната ми кръв?И аз, създанье клето,обичам божий свят,да припкам по полето,да гледам към небето,да дишам благодат.И ази с радост срящамзората, утрен час,що е добро, угаждам,кат вази болки сящам,и повече от вас!Ах, моля ви, ах, спрете,