«Единствен изход»

Той предаде!

Той предаде приятеля си.

И приятелят му загина на въжето.

Цена на предателството беше няколко шъпи злато и отварянето нему вратата на България.

Той тури златото в пазвата и потегли за отечеството си — когато още тялото на жертвата се люшкаше на въздуха.

Той потегли за отечеството си вместо към някоя върба…

Юда беше по-чувствителен.

Злодейството беше извършено тайно и хитро; парите бяха дадени и получени в тъмнината и без да произвеждат звън. Затова той си каза: „Никой не видя, не чу; само един ще сети и може да обади, но гробът не говори. Тайната е пълна. Да вървя в България.“

И той влезна в нея.

Веднага той потрепера. Оная мъртва дрипа, която дотогава плуеше в гърдите му безгласна и безжизнена, разшава се ненадейно. Умрялата съвест оживя, тоест — стана гузна. Тогава предателят си помисли: „Когато отида там, задето съм тръгнал, мене ще ме срещнат хиляди въпросителни погледи, хиляди изкусителни запитвания, хиляди двусмислени подмятания. Аз трябва да се приготвя да отговоря храбро, аз трябва да изляза по-бял от снега, по-чист от кристала. Нека гледам очите право в очите, на дързостта ще противопоставя безочливост. Аз убих, за да живея, и искам да живея.“

Това размишляваше умът му. И съвестта каза: да!

И се успокои.

В столицата той намери мъртва пустиня около себе си.

Обществото го не позна.

Ни една ръка не му се протегна; ни една дума не му се продума, ни един поглед не посрещна неговия.

Никой не искаше отговор от него.

Защото отговорът всеки си го беше дал в душата, присъдата беше подписана, той беше осъден без съд, без формалности, без свидетелски показания и протоколи, без обръщане към никой член от углавния наказателен закон — понеже от всичките престъпления най-низкото, най-отвратителното, най-гнусното, най-жестокото — предателството — не се наказва от тоя закон, който го не предвижда и не признава!

Обществената съвест съди по своя кодекс, често съвсем различен от писания. Нейната присъда не подлежи ни на въззив, ни на утвърждение. Тя е страшна, неумолима, невидима, непогрешима, като удара на съдбата.

Той, нещастникът, срещна стари познайници от детинство, приятели от младежките увлечения, другари от епоха на страдания, когато са заедно делили скърби и горчивини, той позна всичките — ни един не го позна.