«На Ком»

Иван Вазов На Ком

Отселе я вижу потоков рожденье

И грозное первых обвалов движенье.

Пушкин Оставих ви без горест, о, весели долини, ливади миризливи и сенчести градини: високо, към небето стреми се моят кон. Аз чувствувам се близко до светлий небосклон. А ямите бездънни ми зеят под краката и буките столетни шумтят в дълбочината. На пътя ми въз върха висок, пустинен, див бял облак се изпречва кат призрак странен, жив и движи се, и мърда над стръмнините крути, като кораб въздушен с платната си надути. Зад мен, пред мен се вдигат плешивите глави на ридове, покрити със папър и треви; ветрищата играят и конят ми послушни по стръмнината пъпли с извивки лъкатушни. Пред взора ми омаян, от север и от юг, на всякоя минута изпъква изглед друг и нови хоризонти, и небеса по-ясни, и видове чудесни, един от друг по-красни, гори, поля, долини се сливат в чуден цвет, хармония и хубост, и тишина навред! Но ето ме на върха и вихърът мъгляви пред мен кат сън премина, простора ми остави. О, чудо! О, картина! Кацнал на тез скали — на тоз престол грамаден на бури и орли, — аз гледам в далний север, през степите сънливи, премрежения призрак на Дунава светливи; на юг се очъртава сред океан злато на Витоша гигантска сърдитото чело; зад нея снежна Рила огромни вдига плещи, а по-далеч се мяркат Родопите зловещи. А още по-нататък аз жадно впивам взор и хвъркам със душата през синия простор в оназ страна печална и сродна, и прекрасна, де мойте братя пъшкат в неволя най-ужасна. Забравени от нази, от бога, от светът, на мстителния варвар те падат под гневът. И виждам там при Вардар, шумливи и кристални, окови и тъмници, и образи страдални, очи, ръце, напразно обърнати към нас! О, братя македонци, поклон горещ на вас! Един сред тез пространства, избягнал от светът, на тез пустини неми понятен ми й гласът. Свидетели безсмъртни на векове минали, аз в тях чета, разбирам кат в някои скрижали на мирови преврати дълбоките следи и славата геройска на нашите деди. И в облаците, дето на върха там се трупат кат ято сиви орли, накацали въз трупът, аз видя сенки сродни и духове безчет, слезнали от небето за тоя долен свет. Пред мойте очи будни, пред моят ум крилат от призраци и мисли минува рой познат; миналите епохи с сегашната се срещат, събитйя стари, нови в едно се кадро смещат на робството при стона ехти лобедний звук, юнаци, мъченици ведно възкръсват тук: при Крума стои Ботев, при слепият Иваца е Левски, герой разпнат: при Симеона каца орелът руски; Гурко сьс Самуила там ведно летят и водят дружините насам… Оттук окото волно прегради не намира. Вселената пред мене покорно се простира. Душата гордо диша. От тия планини умът към нещо светло, голямо се стреми; и както тез могили без трънье и без храсти, душата ми е чиста от зависти и страсти и пълна с упоенье, забравя за светът, при туй величье нямо утихнува ядът, и само ветровете — възушни буйни орди, от връх на връх пренасят напевите си горди. Приветствувам ви сладко, далечни висини — Амбарице, Купено, в лазурни глъбини челата си забили безгласни великани, мен родствени и близки, със облаци венчани. Картините ви дивни познати са на мен, те спомени възбуждат свещени тоя ден за дни хвъркати, красни, кога с другари млади като сърни летяхме над бездни, водопади и от хълмите голи ветрищата със вой отнасяха кат плячка далеч калпака мой. Минаха веч години от туй щастливо време. Ала и днес духът ми, кат хвърля всяко бреме, крилат лети, играе в лазура и светлика над твоите обятья, о, планино велика! Аз жадно се опивам с безкрайния ти шир, с живителний ти въздух, с дълбокия ти мир, със твоят вид чудесни, със твойта дива хубост, със твоята свобода и девственост, и грубост, и кат орела диви — твой домакин крилат, аз гордо поглед хвърлям над всичкий долен свят. Берковица, 1880

Информация за текста

Източник: [[|Словото]]

Набиране: Надежда Владимирова, Мартин Митов, Словото; Емигюл Османова, Пловдивски университет, септември 1999

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2008-01-29 00:10:00

Реклама на сайте