«Нежна е нощта»

На Джералд и Сара с най-добри пожелания

През пролетта на хиляда деветстотин и седемнадесета година, когато пристигна за първи път в Цюрих, доктор Ричард Дайвър бе на двадесет и шест години — хубава възраст за един мъж, разцветът на ергенството. Въпреки че беше война, това бе добра възраст за Дик. Той беше вече твърде ценен, представляваше твърде голям капитал, за да бъде изложен на куршумите. Години по-късно му се струваше, че дори в закътаното си убежище той не се бе измъкнал леко, но това убеждение не се затвърди в него — през хиляда деветстотин и седемнадесета подобни мисли му изглеждаха смешни и той самокритично признаваше, че войната изобщо не го е засегнала. От наборната комисия беше получил заповед да завърши специализацията си в Цюрих и да вземе научна степен, както бе възнамерявал.

Швейцария беше остров: от едната му страна долиташе грохотът откъм Гориция, а от другата вилнееше бурята край Сома и Ена. За първи път в швейцарските кантони имаше повече загадъчни, отколкото болни чужденци, но те не се познаваха от пръв поглед — хората, които си шепнеха в малките кафенета в Берн и Женева, можеха да бъдат както търговци на диаманти, така и търговски пътници. Все пак за никого не оставаха незабелязани влаковете със слепи, инвалидите с ампутирани крайници и умиращите трупове. Тези дълги влакови композиции се разминаваха между блесналите езера Констанца и Нюшател. В бирариите и по витрините бяха разлепени ярки плакати, изобразяващи швейцарци, които бранят своите граници през хиляда деветстотин и четиринадесета година — мъже, млади и стари, вперили свиреп поглед от планините към невидимите французи и германци в низината; целта беше сърцето на швейцареца да почувствува, че и той е имал дял в славата на тези дни. Изтреблението продължаваше, плакатите избледняваха и когато Съединените щати се намесиха във войната, нито една страна не се изненада повече от Швейцария.