«Паисий»

„О, неразумни юроде! Поради что се срамиш да се наречиш Болгарин?… Или не са имали Болгаре царство и господарство? Ти, Болгарино, не прелщайся, знай свой род и язик…“

Сто и двайсет годин… Тъмнини дълбоки!

Тамо вдън горите атонски високи,

убежища скрити от лъжовний мир,

место за молитва, за отдих и мир,

де се чува само ревът беломорски

или вечний шепот на шумите горски,

ил на звона тежкий набожнийят звън,

във скромна килийка, потънала в сън,

един монах тъмен, непознат и бледен

пред лампа жумеща пишеше наведен.

Що драскаше той там умислен, един?

Житие ли ново, нов ли дамаскин1,

зафанат от дълго, прекъсван, оставян

и пред кандилото сред нощ пак залавян?

Поличби ли божи записваше там?

Слова ли духовни измисляше сам

за във чест на някой славен чудотворец,

египтянин, елин или светогорец?

Що се той мореше с тоя дълъг труд?

Ил бе философ? Или беше луд?

Или туй канон бе тежък и безумен,

наложен на него от строгий игумен?

Най-после отдъхна и рече: „Конец!

На житие ново аз турих венец.“

И той фърли поглед любовен, приветен

към тоз труд довършен, подвиг многолетен,

на волята рожба, на бденьето плод,

погълнал безшумно полвина живот —

житие велико! Заради което

той забрави всичко, дори и небето!

Нивга майка нежна първенеца свой

тъй не е гледала, ни младий герой

първите си лаври, ни поетът мрачен

своят идеал нов, чуден светлозрачен!

и кат някой древен библейски пророк

ил на Патмос2 дивний пестинника строг,

кога разкривал е въз гладката кожа

тайните на мрака и волята божа,

той фърли очи си разтреперан, бляд

към хаоса тъмний, към звездния свят,

към Бялото море, заспало дълбоко,

и вдигна тез листи, и викна високо:

„От днеска нататък българският род

история има и става народ!

Нека той познае от мойто писанье,

че голям е той бил и пак ще да стане,

че от славний Будин3 до светий Атон

бил е припознаван нашият закон.

Нека всякой брат наш да чете, да помни,

че гърците са люде хитри, вероломни,