«Фелдфебел Стамболков»

На 1885 година, през ноември, няколко дена подир обявяването Сръбско-българската война, аз и още няколко гимназисти от Сливенската гимназия, под омаята на патриотическото въодушевление, записахме се доброволци, с намерение да тръгнем за сръбската граница, към която се стичаха всичките сили на България, за да дадат отпор на нахлулия в земята ни неприятел. Въпреки ожиданията ми нас ни пратиха в дружината, която остаяше още в Хасково, назначена да бди върху южната ни граница.

Това беше едно разочарование за мене: аз ламтях да ида там, дето вече ехтяха гърмежите на войната, а ме запряха в един заглъхнал, далеч от нея градец, да върша проста гарнизонна служба.

Няколко дена след пристигането ми в Хасково постигна ме втора неприятност. Един войник дойде при мене веднага подир завършването на учението и ми каза:

— Ти ли си войника Ячев?

— Аз съм — отговорих.

— Вика те господин фелдфебеля в ротната канцелария.

— Кой е тоз фелдфебел?

— Стамболков — отговори войникът.

Последвах го. В канцеларията, до една маса с разфърляни книжа по нея, стоеше фелдфебелът, когото пръв път виждах, а до друга маса стоеше друг един войник, писар.

Фелдфебелят беше около трийсет и пет годишен човек, къс, пълен, с удивително валчеста глава и бузесто-червендалесто лице, с черни къси мустаци, настръхнали и паднали въз горната устна. Той ме изгледа със строг началнически вид, какъвто подобава на един фелдфебел, който се почита, и ми каза бързо и сухо:

— Ячев, ти ли си?

— Аз, господин фелдфебел.

— Ти си назначен мой вестовой.

Тия думи ме попариха. Чувството за моето достойнство се нарани заедно с отлетяването на последната ми мечта да зема участие в борбата за нашата независимост, за което доброволно бях напуснал уроците си.

— Аз, господин фелдфебел, позволете…

Но той ме не остави да довърша:

— Земи тая бумага и я занес на командира на дружината и веднага се връщай.

По тона, с който заповядваше, разбрах, че беше излишно всяко по-нататъшно възражение. Зех писмото и го занесох по адреса му.