«Към Европа»

Иван Вазов Към Европа

Сега, кат Емус стари от страх се цял потресе, и турската свирепост премина секи край, и ужас, възмущенье по целий свят пронесе — попитал бих Европа веч може ли да трай? Тя верува ли още, че тоз народ омразен, научен кръв да пие, и с пот да се кърми, от дивите пустини тук нявга дотътразен, ще може да напредне, да се опитоми? Попитал бих я ази възможно ли е вече след тия страшни зверства да вярва пак сега, че тигърът ще нявга да се очеловечи, че брат ще да ти бъде тоз, който е ага? Ще може ли раята да найде състраданье, раята, що работи, оре и се поти, от тия паразити, аги, кадий, тирани, хайдути и черкези, дервиши и софти? Но Боже! Що съглеждам? Европа се заклина тиранина да пази и бича на света, и милост християнска в душата й застина, и смей се безпощадно над нашите тегла! И дума, като мисли за плячка само тлъста: „Хасан е нам потребен, нам требува мирът“. И гледа как Коранът безчести, тъпче кръста, и милиони души как в робството пищът! Какво? Дали грехът ни сè йоще не изплати и с нашта кръв и сълзи ще правят вечно пир? Дал тряба да сме роби мирът да се не клати? О, с толкова ли жертви?!… Проклет да е тоз мир! ………………………………… С тиран борба почнахме усилна и велика, и кат един потънал във бурний океан, вам цял народ съсипан отчаяно ви вика: „Европо! Дай ръка си — и аз съм отърван!“ Дали бедите наши би радвали Европа? И наший вопъл жален ще би приятен ней! О, доста е да викне, о само да потропа, та бледний полумесец завчас да потъмней! Да, тоз трон обезславен и кървав, и коварен, от бурите разклатен и в блудството изгнил, тоз трон — скелет бездушен и с клетви претоварен, от най-нищожний удар на прах се би сторил! О, европейци, вий живейте на свобода, не като нас под иго във този край проклет, де грозните убийства станали са на мода, и жертвите от нази, що падат, са безчет; о, европейци, вие не сте кат нас злочести! В домът си не видяхте зъл варварин такъв, кой вашта челяд мила без страх да обезчести, да ви удави в сълзи, да ви обагри с кръв! Я вижте как страдайме, в какъв огън, премежди… Как падат наште майки и как бащи ни мрат, как гинат на бесило нам скъпите надежди, моми ни как се робят ил в пламъка горят! Нали били сте друг път и вий в такваз несгода? И за свобода лели сте кървави реки? Нали и днес високо сè викате: свобода! А що към нас са ледни тъй вашите души? О, срам за нашът век е така да се остават Мильони християни, родени за прогрес, На варварите жертва и за напред да стават, о, срам е на Босфора да влада турчин днес. О, доста е бесняло туй азиятско племе във таз земя прекрасна, която разори, сега е ред на роба местò му да завземе, та щастие, най-после, и там да се вцари! 1876, юлий 17.

Информация за текста

Източник: [[|Словото]]

Набиране: Надежда Владимирова и Инна Атанасова

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2007-11-26 08:00:00

Реклама на сайте