«Сливница (Възпоминания по случай един кървав юбилей)»

Завчера, на 7 ноември, бе денят на Сливница.

Петнайсетгодишният юбилей на Сливница!

Той замина, без някой да спомни за него, без шум, без ек, непразнуван, глух… Никой вестник не се сети да загатне за него ни дума. Никой от легионът ни поети не му уплете венец даже от дрезгави стихове, посипан с изкуствени чувства. Никой.

7-и ноември беше една победа братоубийствена, една слава, изтъкана от кръв и сълзи, едно събитие велико в новата ни история, като я огря и замрачи. 7-и ноември като факт зафаща достойното си място в страниците й; но в настоящия ни живот споменът му би пробудил и горчиви чувства, безполезно той би гъделичкал националното самолюбие на едни, дразнил и наранявал други. България извърши дълга си тоя ден — нека го оставим в историята й и в дъното на душата си, дето вечно ще грее…

Ние сме народ трезвен, скромен, даже хладен — но вулкан, когато трябва — и шовинизмът е чужд нам.

Ние нямаме и паметник при Сливница.

По-добре.

Не да я славословя отварям дума днес за Сливница, а да изкажа някои спомени, на които времето е отнело силата и горчивината…

Толкоз повече, че тия спомени са изнесени не из дима на бойното поле, из кървавата жътва на смъртта, а далеко оттам. Защото на 7-и ноември 1885 година пишущият беше в Пловдив, току-що овдовялата столица на бившата Източна Румелия.

Дните между 2 ноември и 7 ноември бяха дни глухи, тревожни, тежки като мория, когато ни наляга в неспокоен сън.

До 2-и ноември, денят на обявяването войната от крал Милана, никой сериозно не вярваше в нея. Никой, никой!

От битката при Велбъжд, дето падна мъртъв нашият самоуверен и рицарски цар Михаил (1330 г.), бяха изминали пет века и половина и в народната душа никакъв спомен не бе останал за тая братска сеч между сърби и българи — уви, в надвечерието на политическото им погинване! — и никой у нас не вярваше сериозно, че е възможна война между Сърбия и България, между едноплеменни и едноверни братя, пред които стоеше вековният и естествен враг — Турция, както стои и сега.

Може би и в Сърбия никой сериозно не вярваше по онова време в братоубийствената война, или поне я не желаеше, освен един Милан, който я намисли.

Но на 2-и ноември пловдивчани, като се събудиха, прочетоха по улиците прокламацията на княза Александра, която обаждаше, че сръбската войска нахлува в земята ни!