«До небето и назад»

Голямо вълнение беше. Народ се трупаше пред черказката парна мелница, не само мливари — цялото село. Там стърчеше една ракета. Духовата музика гърмеше със своите медни тръби, а около ракетата се разхождаше с ногавиците си от пърчова кожа Гоца Герасков и хвърляше прощални погледи към народа, към равнината и към Петлова чука — всяка зима той сечеше там церова гора.

Сега там имаше преспи.

Гоца Герасков си спомняше как преди много години селото имаше само един австрийски триор и това бе единствената машина, после с много усилия на всестранната кооперация бе купена и веялка, а сега стопаните построиха космодрум и всяко село праща вече свои ракети в небето.

От миналото на Гоца му бяха останали само ногавиците, дъбени в една гмитровска табанджийница. Тези гмитровчени бяха големи майстори и ако в старите времена се правеха ракети, сигурно гмитровчени щяха да дъбят ногавиците и на ракетите.

Ето какво си мислеше Гоца Герасков, докато се разхождаше, а музиката гърмеше в пространството и целият народ, струпан наоколо, тъй високо шумеше, че на човек можеха ушите да му се пръснат. Имаше и речи, то се знае, макар че Гоца не обичаше речи, защото беше човек на действието. Той прегледа отново своите ногавици и се качи в ракетата.

При трясъка на излитането селските музиканти не оставиха своите тръби и това направи на Гоца Герасков извънредно силно впечатление и много го трогна. Но той нямаше време да мисли дълго за него, защото заснежената земя се отдалечаваше бързо и дори почна да съзира нейното въртеливо движение от запад към изток. Беше чувал, че земята се върти, а сега, като гледаше, си мислеше, че не може вече да има никакво съмнение във въртенето.

Небето все повече се приближаваше. Уголемената луна подлагаше гърба си и черказецът почна да избира място за кацане, макар че къщи и хора не се виждаха никъде. Както и да е, най-после намери удобно място и кацна. Ударът бе толкова слаб, че едва го почувствува. Щом си показа главата навън, се учуди от огромния облак прах, вдигнат от ракетата. Кихайки, Гоца Герасков започна да се разхожда по луната, но освен прах там нямаше нищо.

От прах ногавиците му почервеняха като лисици.

Не дай си боже, мислеше черказецът, докато крачеше по един баир, вдигайки прах и кихайки, тук да построиш къща и жена ти да иска да си простира прането! Дума да не става, реши той, докато кихаше, изключено е! На тази луна дори едно пране човек не може да изсуши!

Голямо кихане беше!