«Летовници»

На софийската гара в една заглъхнала линия стоеше изоставен, празен вагон с наполовина заличен надпис: БДЖ. Над левия решетъчен прозорец на тоя вагон си беше свила гнездо една лястовичка, която лятно време отвъждаше пилета, а зиме отлиташе на юг към бреговете на Жълтото море. Туй лято от снесените три лястовички яйца се измътиха три голи птичета с тънки шийки и големи глави, които тежко висяха надолу. Малките душици се размърдаха, почнаха да се прозяват и рекоха на майка си:

— Гладни сме, майко! Много сме гладни!

Майката се завъртя насам-натам и слезе към Искъра за дребни мушици. В туй време едното лястовиче надзърна от гнездото с любопитното си око и каза на голите си братчета:

— Какво ли има долу на земята? Искам да видя.

Протегна си главата навън и нали шийката му беше тънка — главата му увисна като камъче. Любопитното лястовиче размърдука немощните си криле, направи опит да се прибере, но наместо навътре — туп! — падна на земята. На земята чакаше един мръсен котак, който се хранеше със зелени торни мухи         и лястовичета.

— Има ли още птичета в гнездото? — попита мръсният котак и затисна с лапа жертвата си.

Когато се върна старата лястовичка, котаракът лежеше на тревата, печеше си гърба на слънце и се облизваше.

— Къде е братчето ви? — попита тревожно лястовичката.

— Падна на земята и котакът го изяде.

— Ох, милото птиче мамино! — заплака злочестата птица и като се наплака хубаво, избърса с крило сълзите си и се наведе над живите си рожби. Те й станаха още по-свидни. Малкото й сърце се давеше в обич, както се дави мравка в паница с вода.

— Пазете се, мили мои зрънца, от котака! — прошепна тя. — Не гледайте надолу, трайте си, пък аз ще ида край Искъра да наловя още некръстени черни мушици, за да ядете, че да пораснете. Наесен ще идеме заедно на летовище край Жълтото море.