«Милост»

Наближи Коледа. Падна дълбокият сняг в черковния двор. Дигна се една сутрин старият камбанар дядо Митрофан. Грабна лопатата и разрина една пътека — от дъбовата врата на стаята си до камбанарията. Като се прибра вътре на топло, старецът сне ръкавиците, които му беше изплела баба Митрофанка, и рече:

— Знаеш ли какво реших, докато метех снега?

— Какво?

— Реших да заколя петела за Коледа.

— Стой, не думай! Как ще го прежалим?

— Няма какво да сториме. На Коледа може да ни дойде някой гостенин. Как ще го посрещнем, като нямаме нито прасе, нито кокошчица, нито една лъжичка блажинка?

— Прав си — клюмна глава баба Митрофанка и дигна престилката си — да обърше сълзите си.

В туй време крушовата главня на огъня изпращя. Една червена искра се завъртя покрай веригата нагоре и хвръкна през комина. Върху най-горната затоплена тухла на комина се беше наместило едно врабче, да си топли измръзналите крачета.

— Дядо Митрофан осъди петела на погубване! — извика искрата и угасна.

Врабчето трепна и подскочи. Отлетя към курника. Влезе при петела.

— Какво дириш тука? — попита петелът.

— Дойдох да се простиме с тебе, защото днес дядо Митрофан ще ти вземе главата.

— Затуй съм сънувал нощес един червен гердан — продума петелът и отпусна жално криле надолу. — Какво да правя сега?

— Бягай — посъветва го врабчето. — Нали знаеш, че Стоянова майка плаче, а Бежанова майка не плаче.

Дядо Митрофан тръгна да си точи ножа и заръча на баба Митрофанка да хване петела. Баба Митрофанка натроши царевични зърна в полата си и ги изсипа пред курника. След туй отнесе голямото корито и го подпря полуизправено с една тояжка. Долния край на тояжката завърза с дълго въже, проточено до нейния прозорец. След като свърши тая работа, хитрата бабичка отвори вратичката на курника и отиде към прозореца. Хвана другия край на въжето. Щом петелът се навре да кълве зърната, тя ще дръпне въжето, тояжката ще падне и коритото ще похлупи петела.

Но петелът разбра измамата. Той беше по-хитър от баба Митрофанка. Показа си главата, разпери криле и се дигна към високата топола, която се беше възправила като огромна бяла свещ над черквата. Кацна на самия връх и там се сгуши.

Тогава баба Митрофанка плесна ръце, разлюти се, грабна секирата и нагази в снега между каменните кръстове. Отиде да сече тополата.

— Скоро да слизаш — викна тя на петела — или ще отсека тополата!