«Мадарска легенда»

Обадиха се тихи щурци. Зашепна топлата полегнала трева, зашътаха светулки в клонака край малките мадарски воденици. Над тях потрепваха върбите и разкършиха бели клони. Гъстият листак задавено зашумоля. Големите търкулнати надоле, дялани преди векове камъни потънаха в мрачината. Горе, над върховете, трепна една жълта звезда и пое над синьото Дунавско поле. Подире й тръгнаха други две, като помамени пилета. Техните гласове са заглъхнали високо някъде в златистия прах на Млечния път. По-силно запяха щурците, тревата и листите зашумоляха, затрепера бистрият ручей, в долчината — окъпа ги лунна светлина. Над стръмните скали се търкулна месечината и учудено спря до крайчеца на един камък. Сякаш се чудеше да плувне ли надоле над житната равнина в синевината, или да се търкулне на меката трева под люляците и заспи ведър летен сън. Загледа се ясноликата месечина към широките нивя, които бърже обличаха сребърна нощна риза, наведе се през камъка и плисна като из ведро светлина връз малките, изровени от земята стени на древни жилища, заля разбутания камънак, помилва надгробните кръстове, побити преди хиляда години…

Забърза над Мадарската крепост, където отколе са рукнали високите каменни стени с островърхи кули, дълбоки кръгли прозорчета и тесни бойници. Мина над задрямалата тъмна горица и нежно докосна вейките на люляците, натежали от цветове и птици.

Каква върволица от векове е видяла тая жълта глава!

Къде е сега оная земя, къде са сега ония хора, които преди девет столетия са препускали през Дунавското поле, гонили са глигани в делиорманските гори, пили са медовина от ешмедеметата и са развявали наместо знамена черни конски опашки? Къде са ордите, облечени в тежки железни ризници, с тънки копия, като градоносен облак устремени на юг? Къде са дворците, пред които чужденецът се е спирал омагьосан? Къде са варварите, които са вярвали в орлите, къде са първите християни?