Когато се върнал Марко в Прилеп, накрай града слязъл от сурия елен и го пуснал да иде в гората при Гюргя. Нарамил сабята и тръгнал към къщи. Силно затуптяло сърцето му, като си помислил коя ръка е стискала някога сабята. На портата излязла да го посрещне стара майка. Тя го попита:
— Защо ти е, сине, тая страшна сабя?
— Ще тръгна, майко, да браня братята си от врага, който тъпче хубавата ни земя. Я допри до земята ухото си да чуеш как пищи нашият народ, като немощно орле, на което е пламнало гнездото и то напразно се мъчи да разпери голите си крила и да побегне!
— Широка е нашата земя, Марко. Ако ходиш пеш, не ще да можеш навсякъде овреме да пристигнеш. Де ти е конят?
— Нямам кон — замислил се юнакът.
— Без кон не бива. Едно време баща ти имаше тънконога бяла кобила. Ако я видиш, ще я познаеш по черният белег между двете очи. Очите и са жълти като есенната шума на гората. Когато старият ти баща почина, аз я натирих по ливадите на Преспанското езеро. Години минаха оттогава. Тя пасе там и не се е никога връщала. Иди да я намериш! Носила е бялата кобила над Македония и чуждите кралства твоя юначен баща, ще носи и тебе. Иди да я намериш!
Обърна се Марко и се упътил към Преспанското езеро, където се зеленеела тучната шир. Тръгнал край брега на езерото и подсвирнал. Тънконогата кобила пасяла росна трева в една дълбока ливада. Щом го чула, тя вдигнала глава и почнала да цвили. До нея наострил уши млад жребец, с горящ червен косъм. Помамил я Марко, посегнал да я хване за увисналия сребърен синджир, но тя трепнала и се хвърлила в езерото. Тогава Марко уловил жребчето и го погледнал: и неговите очи били жълти като майчините му. Метнал се на гърба му, навел се напред и стиснал здраво буйната му грива. Жребчето обиколило ливадето и се втурнало в езерото подир майка си. Плувнало. Плувнал и Марко, потънал до гърди във водата. Щом минали на другия бряг, намокреният момък слязъл, потупал жребчето по гърба, помилвал го по челото и му рекъл:
— Аз ще ти бъда господар!
Тогава за чудо кончето проговорило с човешки глас:
— Аз съм юнак, но ти си по юнак от мене. Бъди ми господар!
— Как ти е името? — попитал го Крали Марко.
— Шарколия.
— Можеш ли да ходиш бърже?
— Мога по-бърже от вятъра.
Радостно се втурнал Марко с пъргавия си кон към града.
Като стигнал пред високите порти, провикнал се:
Комментарии к книге «Крали Марко си намира конче и булче», Ангел Каралийчев
Всего 0 комментариев