«Приказка за синеокото момиче»

В една стара гора, под столетните дъбове, се гушеше някога бедна сламена колиба. Живееха в тази колиба белобрад старец и синеоко момиче. Старецът свиреше на тамбура. Тамбурата звънеше като песен на пчела. Всяко утро, когато големият орел, щом беше свил гнездо в клоните на дъба пред колибата, плеснеше криле, слепият старец грабваше тамбурата и излизаше навън. Сядаше на поляната, обръщаше гръб срещу изгряващото слънце и пръстите му леко докосваха струните. Тогава от всичките краища на гората прииждаха зверовете и слушаха зяпнали. От небето слизаха птици с шарени криле, отрупваха клоните на околните дървета, доземаха песента с проточени шии и не смееха да шавнат.

Слепият свиреше от сърце. Очите на зверовете овлажняваха, а жестоките им души омекваха. Синеокото момиче слагаше глава на дядовото си коляно и пригласяше на тамбурата. В старата гора живееше една черна гарга с оскубани криле. Тя не разбираше нищо от песни, никога не идваше да слуша тамбурата, а летеше ниско над земята и от сутрин до вечер кълвеше буболечки.

Когато слънцето се издигаше на две копрали и ръката на слепия отмалееше, струните на тамбурата издъхваха. Тогава птиците отлитаха, а зверовете тръгваха по лов. Надвечер благодарните горски гадини донасяха изобилна храна на слепия свирач и на внучката му. Рунтавите мечки носеха мед от хралупите, таралежите — ябълки, набучени на бодлите им, зайците мъкнеха зеле и моркови от градините, катеричките — орехи.

Тъй живееха старецът и внучката му в столетната тиха гора, между зверовете и птиците.

Веднъж старецът печеше гърба си на слънчевата топлина, която уморено трептеше. Синеокото момиче запъхтяно дотича до гората и се провикна:

— Дядо дядо, погледни каква пеперудка съм хванала: с червени крилца! — Не виждам, чедо.

— Защо бе, дядо?

— Ами ти забрави ли, че нямам очи?

— Къде ти са очите, дядо, не може без очи!

— Очите ми, пиле, извади царят на ромеите Василий Българоубиецът.

— Кога?

— Когато ни заобиколи на Беласица планина. Аз бях войник на цар Самуил. Ех, каква страшна година!

— Ами няма ли цяр, деденце, за очи?

— Има, има цяр. Виделото кладенче.

— Къде е то?