«Чужденецът»

Мама умряла днес. Или може би вчера, не знам. Получих телеграма от приюта: „Майка почина. Утре погребението. С най-добри чувства.“ Това нищо не говори. Може да е било вчера.

Приютът за старци е в Маренго, на осемдесет километра от Алжир. Ще взема автобуса в два часа и ще пристигна следобед. Така ще мога да участвувам в бдението и да се върна утре вечер. Поисках два дни отпуск от работодателя си и той не можеше да ми откаже при такава извинителна причина. Но не беше доволен. Аз дори му казах: „Не е по моя вина.“ Той не отговори. Тогава си помислих, че не трябваше да му казвам това. Всъщност нямаше за какво да се извинявам. По-скоро той трябваше да ми изрази съболезнованията си. Но сигурно ще го стори вдругиден, когато ме види в траур. В момента като че ли мама не е умряла. Напротив, след погребението нещата ще бъдат приключени и всичко ще придобие по-официален вид.

Взех автобуса в два часа. Беше много горещо. Ядох в ресторанта на Селест както обикновено. Всички много ми съчувствуваха и Селест ми рече: „Човек си има само една майка.“ Когато си тръгнах, изпратиха ме до вратата. Бях малко объркан, защото трябваше да се изкача до Еманюел и да заема от него черна вратовръзка и траурна лента. Той загуби чичо си преди няколко месеца.

Тичах, за да не изпусна автобуса. Бързането, тичането, прибавени към друсането, миризмата на бензин, отраженията по шосето и небето — всичко това без съмнение стана причина да заспя. Спах почти през целия път. И когато се събудих, видях, че се бях облегнал на един военен, който ми се усмихна и ме попита дали идвам отдалече. Казах „да“, за да не говоря повече.