«Кражбата на облигации за един милион долара»

— Колко много кражби на облигации станаха напоследък! — забелязах една сутрин, оставяйки вестника настрани. — Поаро, нека забравим за малко детективската наука и се позанимаем с престъпленията.

— Иска ви се, как му казвате вие — да хванете нишката по най-бързия възможен начин?

— Чуйте какъв е последният голям удар. Лондонската и Шотландската банка изпратили за Ню Йорк Облигации на свободата1 на стойност един милион долара на борда на парахода „Олимпия“ и те по най-фантастичен начин изчезнали.

— Ако не беше mal de mer2 и трудният за прилагане метод на Лавергие за прекосяването на Ламанша, аз самият с голямо удоволствие бих попътувал на тези големи лайнери — промърмори замислено Поаро.

— Да, наистина — възкликнах с ентусиазъм. — Някои от тях са истински дворци; с плавални, шезлонги, ресторанти, палмови кътчета — човек трудно може да повярва, че е в морето.

— Аз лично винаги усещам, когато съм в морето — тъжно промълви Поаро. — А всички тези дреболии, които изброихте, не ме вълнуват; но помислете, приятелю, за гениите, които пътуват там инкогнито. На борда на тези плаващи дворци, както сам справедливо ги нарекохте, човек може да срещне елита, haute noblesse3 на криминалния свят.

Засмях се.

— Ето, значи, откъде идва вашият ентусиазъм! Бихте искали да кръстосате шпаги с човека, който е задигнал облигациите?

Хазайката ни прекъсна:

— Една млада дама иска да ви види, мистър Поаро. Ето визитната й картичка.

На картичката пишеше: „Мис Есме Фаркуър“; Поаро се наведе да вдигне една случайно паднала на земята троха и след като внимателно я пусна в кошчето за книжни отпадъци, кимна на хазайката да покани дамата.

След около минута в стаята бе въведено едно от най-очарователните момичета, които някога съм срещал. Беше на около двадесет и пет години, с големи кафяви очи и прекрасна фигура. Добре облечена и със сдържани маниери.

— Моля ви, седнете, mademoiselle. Това е приятелят ми Хейстингз, който ми помага при решаване на моите малки задачи.