«Лудо-полудяло»

Рукна в планината дъжд и от склона изведнъж под измокрените плочи извор буен заклокочи. И като огромен смок се източи цял поток. Щом над влажната гора пъстрата дъга изгря, той просветна и заблика по полянката с иглика… После малко се пощура из скалистата клисура, с пенести води преля над широката скала, два-три камъка отвлече и по сипея се свлече.

Там, на склона, горд и строг, от скалите по-висок, вдигаше се строен бор. Духна над гората вятър, трепна боровият шатър, шумна с клонките си в хор:

— Хей ти, лудо-полудяло, накъде си залетяло! С тия кипнали води ще направиш сто беди!

Но потокът, в път унесен, отговори му със песен:

— Умен си и мъдър ти, всичко виждаш отвисоко, отвисоко нашироко как живее и цъфти, а не знаеш, че полята и нивята край селата, па и полските гори грозна суша ги мори. Всичко съхне, вехне, крее и за капка дъжд жаднее. Хей затуй съм полетял, пенести води разлял.

— Ах, поточе речовито, да послъгваш ти обичаш! Щом е тъй, защо не тичаш ти към речното корито? Всичките води планински се събират във реката, тъй поят те равнината, ниви и лехи градински. А пък ти къде се щураш през дерета и клисури?

Но потокът не отвърна и от пътя си не свърна. Хитричко се той подсмива, с бяла пяна се облива. И по-буйно заигра из голямата гора, пее и шуми звънливо, все по-весело и живо. Пляска, пени се, бучи, ала знае да мълчи — тайната си не издава.

Ето вече доближава той до мечите хралупи. Сухи клонки кърши, чупи и далече ги отвлича, грозотии не обича.

Дигна мечката глава и свирепо изрева:

— Хей, каква е тая хала! Тъкмо бях си позаспала. Я се махай настрана! Искам пълна тишина! Аз от два до пет почивам.

— Виж, по пътя си отивам — отговори й потокът и засмя се той високо. — В твоя дом ще се отбия, само да го поизмия. Па и тебе, мецо скъпа, мъничко да поизкъпя.

Мечката наду гърди, среща буйните води. Па облещи се и гневна, с пялото си гърло ревна:

— Мих аз своята гърбина! Няма още и година! Махай се оттука ти, лошо ще те сполети!

Но потокът се не стресна. Весело с води приплесна, към сънливката се втурна, мигом той я прекатурна и нечистата мецана хубаво изми със пяна. Меца ревна, вдигна лапа и тъй смешно се разцапа, че когато я видяха, всички зверове се смяха…

— Ох, да бъдеш ти проклет! Нивга да не хапнеш мед! — викна мечката сърдита. — Да ме давиш се опита! Влезе ми вода в носа!