«Топлата река»

Ърскин Колдуел Топлата река

Автомобилът спря до висящия мост и шофьорът ми показа къщата на отвъдния бряг. Платих за пътя от гарата, която остана на две мили зад нас, и слязох от колата. Тя отмина и останах сам в студената нощ. В долината блещукаха далечни светлини — същински звезди, — а под мен, зелена и топла, течеше широката река. Планините се издигаха наоколо като купища черни облаци в нощта; погледнах право нагоре, към небето, и едва сега забелязах неясните отблясъци на залеза.

Мостът заскърца, залюля се в ритъма на стъпките ми и след миг тъй силно се заклати, че трябваше да ускоря крачки, за да се движа в такт с това огромно, надвиснало над реката махало. Най-сетне видях отсрещния бряг — там планината се спускаше косо и се скриваше под топлата вода, — стиснах чантата си по-здраво и с всички сили се затичах нататък.

Страхът не ме напусна дори когато под нозете ми изхрущя пясъчната пътека. Знаех, денем бих минал по моста, без да се уплаша, но през нощта, в този непознат край е черни планини, които се извисяваха около мен като исполински кули, и тази широка зелена река отдолу, ръцете ми не можеха да не потреперят, сърцето — да не затупти по-силно.

Къщата намерих лесно и се присмях на себе си, задето се уплаших от реката и побягнах от нея. Като премине моста, човек се изпречва пред къщата; дори да не бях я видял, Гретхен щеше да ме повика. Тя стоеше на стъпалата на покритата веранда и чакаше. Чух познатия глас да ме вика на име и се засрамих: бях изпитал страх от планините и от голямата река.

Тя изтича да ме посрещне и развълнувано ме попита:

— Уплаши ли се от моста, Ричард?

После ме хвана за ръката с две ръце и ме поведе по пътеката нагоре към къщата.

— Признавам си, да, Гретхен, но все пак нали минах…

— Първият път всички се боят — каза тя, — но после ти се струва, че ходиш по въже. Като малка обичах да ходя по въже. Ти не си ли опитвал, Ричард?

— Опитвал съм. Само че много отдавна и вече съм забравил.

Достигнахме стъпалата и се изкачихме на верандата. Гретхен отвори вратата. Вътре някой ходеше с лампа в ръка. Когато лампата се показа, видях на светлината й двете сестри на Гретхен.

— Това е по-малката, Ан, а тази — Мери.

Продумах нещо и влязох. Бащата на Гретхен седеше на масата: той отмести лампата да ме разгледа по-добре. Виждах го за първи път.

— А ето и татко — каза Гретхен. — Боеше се да не сбъркаш пътя в тъмнината.

— Исках да ви посрещна на моста, да ви светна с лампата, но Гретхен каза, че и тъй ще дойдете. Не се ли изгубихте? Сигурно трябваше да дойда.

Здрависах се с него и обясних, че много лесно съм намерил пътя.

— Шофьорът ми показа къщата и тръгнах, без да свалям очи от светлината. Но ако не светеше, и досега щях да се лутам, а можеше и в реката да падна.

Страхът ми от реката го накара да се усмихне:

— Какво от това? Водата е топла. Дори зимно време, ледове, снегове, а тя — топла. Всички я обичаме.

— Но, Ричард, как тъй ще паднеш? — обади се Гретхен и потърси ръката ми. — Видях те още като слезе от автомобила и ако беше тръгнал по друг път, щях веднага да дотичам.

Поисках да й благодаря, но тя вече се качваше по стъпалата за горния етаж и ме повика. Протегнах чантата напред и я последвах. Горе светеше лампа със смъкнат фитил. Тя взе лампата и отвори една от стаите. Мълчахме, гледахме се.

— В каната има прясна вода — каза тя. — Ако ти потрябва нещо, кажи. Гледах уж всичко да приготвя.

— Не се безпокой, Гретхен, нищо не ми трябва. Стига ми, че съм тук, при тебе. Друго не трябва.

Тя ме погледна и после сведе очи. Не знаехме какво да си кажем и продължихме да мълчим. Искаше ми се да й разкажа колко се радвам, че съм при нея, макар и за една нощ, но се сетих, че мога да й кажа това и по късно. Гретхен знаеше защо съм дошъл.

— Оставям ти лампата. Като се нагласиш, ела долу, ще те чакам на верандата.

Додето й светна по стълбите, тя изчезна. Върнах се в стаята, затворих вратата и почнах да се мия — цял бях в сажди от влака. После подирих Гретхен. Намерих ги на верандата — тя и баща й. Той се изправи и ми подаде стола, а Гретхен приближи своя стол и докосна ръката ми.

— За пръв път ли идвате в планините, Ричард? — попита ме баща й.

— Никога не съм идвал. Друг е вашият край. Но сигурно и на вас морето ще ви се стори необикновено.

— Едва ли, татко е живял в Норфолк — обади се Гретхен. — Нали, татко?

— Да, кажи-речи три години.

Очаквах да продължи — стори ми се, че има още нещо да каже.

— Татко е механик — пошепна Гретхен. — Работил е в депото.

— Да — рече той след малко, — на много места съм живял, но искам тук да си остана.

Дощя ми се да го попитам защо предпочита планината, но изведнъж усетих, че той и Гретхен се умълчаха. Недоумявах.

Той пак заговори, но сега не говореше нито на мен, нито на Гретхен, а сякаш другиму, някакъв четвърти, когото не можех да разпозная в тъмнината. Вълнувах се, бях напрегнат. Бавно и безшумно Гретхен премести стола си още по-близо до моя. Топлината на реката струеше до нас и ни обгръщаше в хладната нощ.

— Когато Грет и сестрите й изгубиха майка си — едва чуто започна баща й, наведе се и се взря в далечината оттатък зелената река, — върнах се да живея в планините. Нито в Норфолк можех да остана, нито в Болтимор. Единственото място на земята, дето можех да намеря спокойствие, беше тук. Гретхен помни майка си, но да не мислите, че разбира какво ми е? И вие не можете да разберете. С майка й, двамата, сме раждани тук, в планината. Тук двайсет години сме живели. Когато ни остави, заминах, наивно вярвах, че мога да забравя. Глупости. Това беше грешка. Човек не може да забрави майката на децата си дори и ако знае, че никога няма пак да я види.

Гретхен се наведе към мен. Погледнах силуета й. Реката под нас, макар и безшумна, излъчваше топлина и напомняше за себе си. Баща й се приведе още повече — стори ми се, че иска да види някого на отсрещния бряг, горе, на върха на планината. Снопът светлина, който се процеждаше през полуотворената врата, попадна в очите му и те заблестяха. Като отломъци от звезди от тях капеха сълзи и пареха ръцете му.

После, все тъй смълчан, той се изправи и си влезе. Огромната му сянка падна върху нас и вратата се затвори.

Гретхен улови ръката ми, вплете пръсти в моите и опря страната си о рамото ми, сякаш да изтрие нещо от нея. Стъпките на баща й заглъхнаха.

Някъде под нас в долината трещеше влак и раздираше със сирената си нощта. Светлините му се нижеха една подир друга и отраженията им танцуваха в реката като полярно сияние. Металното ехо гърмеше между високите стени на планините.

Треперещите пръсти на Гретхен се свиха.

— Защо дойде, Ричард?

Гласът й се сля с писъка на влака. Очаквах да зърна очите й, но когато се обърнах към нея, те бяха приковани далече някъде в долината, в топлите речни води. Тя знаеше защо съм дошъл. Сега аз не знаех. Гретхен ми харесваше, желаех я, а сега не намирах сили да й кажа, че я обичам. И как да й го кажа, когато преди малко баща й бе говорил тъкмо за любовта? Неговите думи ме накараха да съжалявам, че се намирам тук. Знаех, Гретхен ме обичаше; би ми дала всичко, би ми дала себе си. Но аз нямах какво да й дам в замяна. Беше хубава, исках я, но отсега нататък никога вече нямаше да си помисля за нея, както си мислех по-рано, с каквито мисли бях дошъл.

— Защо дойде, Ричард?

— Защо?

— Да, Ричард, защо?

Затворих очи и си представих блещукащите светлинки на долината, представих си реката. Усещах ласката на Гретхен.

— Кажи, Ричард, защо дойде?

— Не зная, Гретхен, и аз не зная.

— Ако ме обичаше, както аз те обичам, щеше да знаеш. — Пръстите й потрепериха в ръката ми. Отдавна знаех, че ме обича.

— Може би не трябваше да идвам. Сгреших, Гретхен. Не трябваше.

— Но ти си тук само тази нощ, утре рано заминаваш. Защо съжаляваш?

— Не съжалявам, че съм дошъл, Гретхен. Но не трябваше изобщо да идвам. Не съзнавах какво върша. Нямам право да съм тука. Само хора, които се обичат…

— Но ти ме обичаш, мъничко поне, нали, Ричард? Може би не колкото мене, но кажи, че поне малко ме обичаш — ще ми бъде по-леко, когато си отидеш.

— Не зная — потръпнах аз.

— Ричард, моля те…

Стиснах ръката й — внезапно почувствувах, че ме обзема нещо силно. Като че ли думите, изречени от баща й, полека-лека ми ставаха ясни. Досега не подозирах, че може да има такава любов, а той бе говорил именно за такава любов. Все си мислех, че мъжете не могат да обичат тъй, както жената може да обича; сега знаех, че разлика няма.

Седяхме дълго, мълчахме, стиснали ръце. Отдавна минаваше полунощ — светлините в долината угасваха една по една, но какво значеше времето!

Гретхен се притиска към мен и отново опря глава на рамото ми. Погледът й галеше лицето ми и в този миг я чувствах толкова моя, колкото една жена може да принадлежи на мъж. Вече разбирах, че никога не ще злоупотребя с обичта й, че не мога да си ида, без да я обичам с обич, за каквато говореше баща й. Когато пристигнах, не знаех това. Пропътувах огромното разстояние само за да я усетя за няколко часа в ръцете си и после да я забравя, може би завинаги.

Трябваше да се прибираме. Прегърнах Гретхен. При докосването ми тя потрепери, но се притисна тъй плътно към гърдите ми, че усетих биенето на сърцето й удар след удар да прониква в мен.

— Ричард, целуни ме, преди да си идеш.

После, с лампата в ръка, тя ме поведе нагоре. На вратата й помогнах да запали своята лампа.

— Лека нощ, Гретхен.

— Лека нощ, Ричард.

Смъкнах фитила да не пуши. Гретхен се отправи към своята стая.

— Не бой се, ще те събудя навреме, да не изпуснеш влака.

— Добре, Гретхен. Не ме оставяй да се успя.

— Имаш много време, Ричард.

Вратата се затвори зад гърба ми, аз се прибрах в стаята си. Съблякох се бавно, духнах лампата, легнах, но не можах да заспя — пушех цигара след цигара, напрягах се. Къщата утихна. По едно време ми се стори, че отсреща, в стаята на Гретхен, чувам стъпки. Реших, че съм се излъгал.

Не помня колко време седях на леглото си буден, цял нащрек, когато изведнъж скочих. Отворих вратата и доближих стаята на Гретхен. Бях сигурен, че не се е заключила и безшумно натиснах бравата. Тънка ивица светлина се промъкна през процепа и в този миг я видях такава, каквато винаги си я представях. Беше будна, но не ме усети. Защо не спеше? Коленичила пред леглото си, скрила в длани лицето си, Гретхен плачеше. Привързана със синя панделка, косата й се спускаше по раменете, а бялата копринена нощница оголваше врата й. Колко беше хубава!

Когато преди миг отворих вратата й, все още не знаех какво ще извърша. Но сега знаех — видях я да коленичи като за молитва, чух нейните слова и ридания. Тя не подозираше, че я гледат. Сега знаех — обичах я.

Дочаках утрото. Седнах до прозореца и дълго се взирах в зелената топла река. Очите ми посвикнаха с мрачината и ми се стори, че водата все повече се приближава към мен — протегнех ли ръка, щях да я докосна.

Призори от съседната стая отново долетя шум: Гретхен слезе по стълбата да ми приготви закуска. После пред вратата ми спряха леки стъпки.

Слънцето се показа на върха. Вече бях облечен. Стъпалата отново заскърцаха. — Гретхен идваше да ме събуди. На вратата тихо се похлопа. Скочих и отворих Тъй се изненада, че съм станал, че за миг забрави какво иска да ми каже.

Грабнах ръцете й.

— Не бързай, Гретхен! Оставам. Не зная, но снощи… зная само, че не мога без тебе.

— Но, Ричард, ти каза снощи…

— Казах, че рано тази сутрин ще замина, но не знаех какво говоря, Гретхен. Сега вече няма да тръгна, ако и ти не дойдеш с мен. Всичко ще ти обясня, Гретхен, но после. А сега ми покажи от къде да сляза до реката. Още сега трябва да ида и да потопя пръсти във водата.

Информация за текста

© Ърскин Колдуел

© 1980 Кръстан Дянков, превод от английски

Erskine Caldwell

Сканиране и разпознаване: NomaD, 2008

Редакция: sir_Ivanhoe, 2008

Публикация

Ърскин Колдуел. Муха в ковчега

Американска, първо издание

Литературна група IV

Преводач, съставител: Кръстан Дянков, 1980

Редактор София Яневска

Оформление Веселин Павлов

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Васко Вергилов

Коректор Виолета Славчева

Дадена за набор на 25. V. 1980 г. Излязла от печат на 25. IX. 1980 г. Формат 60/90/16 Издателски № 1629 Издателски коли 15,75 Печатни коли 15,75 УИК 15,74 Цена 1,81 лева

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1980

ДП „Димитър Найденов“, В. Търново

07 — 9536622411

5637—72—80

Ч—820

Разказите и повестта, съставляващи настоящия сборник, са взети от следните оригинални издания:

The Bastard & the Poor Fool

Kneel to the Rising Sun

American Earth

Southways

We Are the Living

Gulf Coast Stories

When You Thing of Me

The Complete Stories of Erskine Caldwell

Въведението „Устрем, на който не можеш да кажеш «НЕ»“, е откъс от биографичната книга Call It Experience

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2008-05-11 12:30:00