«Съкровището на планетата Земя»

„Искаш ли да проникнеш в безкрайното,

Разгледай от всички страни крайното“

Тази сутрин младата научна сътрудничка Лида Андреевна Чарская се разхождаше нервно из коридорите на обсерваторията, издигната на високо плато край Тихия океан, и постоянно поглеждаше часовника си. Тя чакаше с нетърпение директора и нахълта в кабинета му, преди да бе свалил ръкавиците си и огрял ръце на радиатора — беше още ранна пролет, старият професор трудно понасяше утринния хлад.

По всичко личеше, че младата жена още не е спала: сините й очи, възпалени от безсъние, блестяха възбудено, кичури руса коса падаха над ушите, якичката на кафявата рокля беше поизкривена встрани. С целия си вид тя изведнъж напомни на професора неговата неспокойна дъщеря в ученическите й години.

— Другарю професор! — почти извика сътрудничката още с влизането си. — Никога не ще се досетите за онова, което имам да ви съобщя!… Сама не вярвам на очите си, но ето на — вижте: снимките са направени тази нощ… — И сложи на писалището куп снимки. — Кажете, какво е това?

Професорът хвърли още един поглед на развълнуваната си сътрудничка, прекарала изтеклата нощ поредното си дежурство в обсерваторията, и се усмихна: тя още повече му заприлича на ученичка, чела цяла нощ приключенски роман. След това надникна без особен интерес в поднесените му снимки и веднага от лицето му изчезна полуироничното безразличие. Той грабна с една ръка снимките, а с другата занамества очилата си и посегна към лупата, която имаше свое постоянно място върху писалището. За миг забрави всичко: и чистото небе, на което преди минута се любуваше, и решението непременно да отдели време за разходка из парка, чиито нацъфтели дървета едва тази сутрин забеляза. Съсредоточи се и забрави за присъствието на младата жена, която посягаше с ръце напред, сякаш да му отнеме снимките, откриваше уста да попита нещо, но не се решаваше да направи нито едното, нито другото от уважение към ръководителя или вроден навик да не пречи на чуждите мисли. Наситеното с напрежение мълчание трая няколко минути, през които професорът видя нещо наистина необикновено.

— Кога направихте тези снимки? — запита той, като ги разгръщаше една по една, без да вдига очи.