«Мост от пепел»

На Сали Търнър и Сали Олбоу

Аз…

Денят бе… Той…

… Видях как мъжът…

… Мъжът върви през гората. Заедно с него и цяла група ловци. Облечени са в животински кожи. Носят изострени пръти, калени в огън. Моят е с каменен връх, украсен с линии, гравирани с острието на нож кремъклия, който се подава от кожената препасаха около моя-неговия кръст. В косите му са вплетени листа, а на врата му виси каишка с блестящ предмет, който дарява мощ и го съпътства още от страната на духовете, намираща се под морските вълни. Той води мъжете на лов — гарвановочер, праотец на всички тях. Тъмните му очи проследяват обиколния път на звяра. Мълчаливи, душещи с разширени ноздри, другите вървят по неговите стъпки. Въздухът понякога загатва за сол и водорасли, за не особено далечния бряг на Великата вода, майка на всички ни. Той вдига ръка и мъжете спират.

Отново дава знак и те се изправят от двете му страни, а след това приведени се разгръщат в извита напред арка. Сетне отново спират.

Той се раздвижва. Намества оръжието си… и в следващия миг ръцете му са вече празни. От поляната пред него долита стенание. Като по сигнал останалите се втурват напред с насочени копия. Мъжът изважда ножа си и ги последва.

Достига ранения звяр — вече паднал и задъхан, с три копия, стърчащи отгоре му — навреме, за да му пререже гърлото. В мига на светкавичното отсичане до него прогърмява вик. Оръжията биват изтеглени от трупа. Потайността на лова си е отишла, отстъпвайки място на приказки и смях. Мъжът тръгва да им приготви наградата като заделя по-голямата част от месото за следващите дни, но запазва достатъчно и за предстоящия победен пир.

Един събира прахан за огъня. Друг носи съчки. Трети подхваща немелодична песен, речитатив с ритъм. Слънцето си проправя път през дървесните върхари. Ситни цветчета се разпукват сред коренища, скали, паднали клони. Долита отново морски полъх.

Мъжът набожда на шиш едри късове месо и ги подава на огняря. За миг спира по средата на движението и докосва с върха на пръстите си блестящия предмет, който носи на врата си. Изглежда топъл при допира му. Мигът преминава. Той вдига рамене. Подава месото и отива пак да отреже.

Изведнъж се разнася дълбоко, провлачено бухане. Постепенно става все по-високо и по-високо, докато премине в писък и се загуби отвъд прага на човешкия слух, пораждайки вибрация като доказателство, че там нейде продължава да живее с голяма мощ.