«Флорвил и Курвал (или Фатализмът)»

Маркиз дьо Сад Флорвил и Курвал или Фатализмът

„Божественият“ маркиз

ИМЕ: Донасиен Алфонс Франсоа

ФАМИЛИЯ: Дьо Сад

ПОЛ: мъжки

РЪСТ: малко над среден — 5 и 1/3 стъпки

ОЧИ: тъмни

НОС: голям, правилен

КОСА: тъмна — дълга и чуплива

ЛИЦЕ: овално и продълговато

ОСОБЕНИ БЕЛЕЗИ: няма

ДАТА НА РАЖДАНЕ: 2 юни 1740

МЕСТОРОЖДЕНИЕ: Париж, домът на принц Луи Анри Конде

НАРОДНОСТ: французин

ПОДАНСТВО: френско

ПРОИЗХОД: потомствен аристократ

БАЩА: Жан Батист Франсоа Жозеф маркиз дьо Сад

МАЙКА: Мари Елеонор дьо Майе дьо Карман

ОБРАЗОВАНИЕ: духовно (йезуитски колеж) и военно (кралска кавалерийска школа)

ТИТЛИ И ЗВАНИЯ: маркиз дьо Сад, сеньор дьо ла Кост и дьо Соман косеньор дьо Мазан, генерал-лейтенант на провинциите Ерес, Бюжил Валроми и Жекс, младши лейтенант от кралската инфантерия, корнет от карабинерите, капитан от леката кавалерия, капитан и командир на кавалерийски полк през Седемгодишната война.

СЕМЕЙНО ПОЛОЖЕНИЕ: женен, брак на 17 май 1763

ДЕЦА: Донасиен Клод Арман и още един син, Мадлен Лор — дъщеря

ВЕРОИЗПОВЕДАНИЕ: абсолютен атеист

ВЛАДЕЕНЕ НА ЧУЖДИ ЕЗИЦИ: италиански, испански, английски, немски, латински и старогръцки

ПРОФЕСИЯ: офицер, политик, чиновник, писател, поет, драматург, философ

ИДЕЙНО-ПОЛИТИЧЕСКИ ВЪЗГЛЕДИ: от монархист, през краен републиканец, до идеен предтеча на Нитчевия Свръхчовек

ЗАТВОР: 1763 — Венсан, 1768 — Сомюр и Пер-Ансиз, 1772 — Екс, 1772–1784 — Венсан, 1784–1789 — Париж (Бастилията), 1790–1814 — Шарентон Сент-Морис

ПРОИЗВЕДЕНИЯ: многобройни романи, новели, разкази, стихотворения, политически съчинения, философски и морализаторски трактати и др. Най-известни романи — „Жюстин или нещастията на добродетелта“, „Жюлист или благоденствието на порока“, „Сто и двадесет дни на Содом или училище за разврат“, „Философията в будоара“, „Ален и Валкур или философски роман“, новелите „Любовни престъпления“ и др.

ПОЧИНАЛ: 2 декември 1814, лудницата в Шарентон

ПОГРЕБАН: неизвестно къде.

Господин дьо Курвал беше навършил петдесет и пет; свеж и младеещ, той имаше вид на човек, който би могъл да се обзаложи, че ще живее поне още двадесет години. С първата си жена бе преживял само огорчения. Тя го беше изоставила много отдавна и се беше отдала на разврат. По съмнителни сведения отнякъде той беше се убедил, че това същество отдавна е в гроба, и затова беше решил да свърже живота си за втори път, но с личност, която с разумния си и добър характер, с чистотата на нравите си да го накара да забрави старите си неволи.

И децата не бяха донесли щастие на господин дьо Курвал. Тя му беше родила две, едно момиченце, което беше загубил още в първите месеци, и едно момче, което на петнадесет години го беше напуснало заедно с безпътната си майка. Нищо не го свързваше с този негодяй и господин до Курвал имаше намерение да го лиши от наследство и цялото си имане да остави на децата, които се надяваше да има с новата си съпруга! Разполагаше с петнадесет хиляди лири годишна рента — плод на неговия собствен труд преди години — и сега живееше от тях като почтен човек, обграден от добри приятели, които го ценяха високо, уважаваха го и го посещаваха често в Париж, където заемаше чудесен апартамент на улица Сент Марк, или в красивото му имение в близост до Немур, където господин дьо Курвал прекарваше обикновено две трети от годината.

Този благороден човек довери на приятелите си своите намерения и като разбра тяхното одобрение, помоли ги най-настойчиво да издирят сред своите познати жена на възраст тридесет-тридесет и пет години, вдовица или госпожица, която би могла да бъде подходяща партия за него.

На следния ден един от старите му приятели го увери, че е намерил кандидатка, която смята, че ще му отговаря.

— Госпожицата, за която те сватосвам — каза той, — има два основни недостатъка, с които искам да започна, преди да те зарадвам с разказа си за нейните достойнства. Тя за съжаление няма нито баща, нито майка, не се знае даже кои са били нейните родители и кога ги е загубила. Знаем само — продължи приятелят, — че тя е братовчедка на господин дьо Сент Пра, известен човек, който я обгражда с грижи и уважение и който сигурно би изказал напълно заслужена похвала за нейните качества. Тя не е наследила нищо от родителите си, но затова пък има осигурена от господин дьо Сент Пра рента от четири хиляди франка месечно. Тя не е била възпитавана и е прекарала младостта си в неговия дом. Това е първият й недостатък. Нека минем на втория — каза приятелят на господин дьо Курвал. — На шестадесетгодишна възраст тя е преживяла любовно приключение, от което се ражда дете, вече не между живите. Бащата на това дете тя никога повече не е виждала. Това е всичкото лошо, което може да се каже за нея; сега няколко думи за добрите й страни…

— Госпожица дьо Флорвил е на тридесет и шест години, но изглежда най-много на двадесет и осем. Трудно е да се намери лице по-красиво и по-мило от нейното, чертите й са меки и деликатни, кожата й с белотата на лилия, а косите й — тя е шатен — се спускат почти до земята, устните й, свежи и красиво изрязани, имат формата на пролетна роза. Тя е много висока, но така добре сложена, с толкова грация в движенията, че ако човек не забележи тази красота, фигурата й би могла да му се стори малко строга. Раменете й, гърдите, шията, нозете й са така съвършено излети, че всичко напомня онази особена красота, която най-бавно остарява. Що се отнася до нейното поведение, може да те подразни изключителната й порядъчност. Тя не обича големия свят, живее усамотено, силно набожна е, отдадена на задълженията си в манастира, където живее; и ако събужда възхищение у околните със своите религиозни добродетели, то със сладкия си характер и нежна душа тя пленява всички. С една дума, това е ангел, изпратен на земята, запазен да ощастливи твоята старост.

Господин дьо Курвал беше очарован от възможността да се срещне с нея и най-настойчиво помоли да го представи на дамата, за която му говори.

— Ни най-малко не ме безпокои нейното рождение — каза той, — щом в жилите й тече чиста кръв, важно ли е от кого я е наследила? Приключението й на шестнадесетгодишна възраст също не ме тревожи, тя е поправила грешката си с години разумен живот. Ще се оженя за нея просто като вдовица; ако съм решил да взема за жена тридесет или тридесет и пет годишна, би било смешно и глупаво да поставям условие за девственост. Така че в твоето предложение няма нищо, което да ме отблъсква, не ми остава нищо друго освен да те помоля да ми покажеш тази госпожица.

Приятелят на господин дьо Курвал бързо изпълни неговото желание; три дни по-късно даде обяд вкъщи, на който покани и госпожица дьо Флорвил. Трудно беше да се устои при първата среща с това прелестно създание. Сякаш това бе самата Минерва, превъплътена в чертите на Любовта. Понеже знаеше целта на тази среща, тя се държеше с още по-голяма резервираност; нейното благоприличие, овладяност и благородство на жеста, съчетани с очарователно физическо излъчване, уравновесен и богат интелект, до такава степен завъртя главата на бедния Курвал, че той помоли приятеля си да избърза с уговореното решение.

Срещаха се още няколко пъти в същия дом, после у господин дьо Курвал и у господин Сент Пра, докато най-после госпожица дьо Флорвил след дълги настоявания заяви, че за нея няма по-голяма чест от тази, която господин дьо Курвал й оказва, но нейната деликатност не й позволява да приеме това предложение, докато той не бъде осведомен от нея самата за историята на нейния живот.

— Не всичко за мен ви е известно — каза тази очарователна жена — и аз не мога да се съглася да свържа живота си с вашия, докато не узнаете всичко останало. Прекалено скъпа ми е вашата почит и уважение към мен, за да рискувам да ги загубя; сигурно не бих ги заслужила, ако, използвайки вашето заслепение, се съглася да стана ваша жена, без вие самият да отсъдите дали съм достойна за това.

Господин дьо Курвал я увери, че знае вече всичко, че се заема да успокои всичките й опасения и че щом е имал щастието да й хареса, то тя няма от какво повече да се безпокои. Госпожица дьо Флорвил държеше на своето, заяви решително, че няма да се съгласи на брак, докато господин дьо Курвал не бъде осведомен най-подробно за всичко, що се отнася до нея. Трябваше да се съгласи. Успя само да получи съгласието й това да стане в имението му до Немур, но веднага започна приготовления по церемонията на така желаното бракосъчетание и щом госпожица дьо Флорвил му доверяла цялата своя история, още на следния ден щели да се явят пред олтара.

— Ами ако всички тези приготовления се окажат ненужни — каза тя, — защо ги предприемате? Ако успея да ви убедя, че не съм родена да ви принадлежа?

— Ето нещо, което няма да успеете никога, госпожице — отговори благородният Курвал. — Готов съм да се обзаложа, че никога няма да смогнете да ме убедите. Да тръгваме, заклинам ви, моля не се противете на намеренията ми…

По този въпрос не беше възможно повече да се спори с него; всичко беше уредено и те заминаха за имението на Курвал. Заминаха обаче само двамата, както настояваше госпожица Флорвил. Нещата, която тя щяла да разказва, трябвало да станат известни само на човека, който желае да се свърже с нея. Недопустимо било присъствието на друг човек. На следния ден тази хубава и интересна жена помоли господин дьо Курвал да я изслуша. И така тя започна разказа за историята на своя живот.

Историята на госпожица Дьо Флорвил

Сериозните намерения, които имате към мен, господине, не ми позволяват да ви мамя в каквото и да било; видяхте господин дьо Сент Пра, за който ви беше казано, че е мой родственик, и той също го потвърди, обаче всички ви подведоха. Не зная своя произход, не ми се отдаде да разбера на кого дължа съществуването си; била съм само на няколко дни, когато ме намерили в люлка от зелена тафта пред вратите на дома на господин дьо Сент Пра заедно с анонимно писмо, пъхнато в одеялцето ми, в което било написано само следното:

„В продължение на десет години, откакто сте женен, вие очаквате деца и силно ги желаете. Осиновете това момиченце; в жилите му тече най-чиста кръв, плод е на най-почтена връзка, а не на развратна разпуснатост, родено е в почтено ложе. Ако детето не ви хареса, наредете да го занесат в сиропиталище. Не правете никакви издирвания, те ще са безуспешни, няма да можете да научите нищо повече за нея!“

Благородните хора, при които съм била подхвърлена, ме приеха, възпитаха и обградиха с най-усърдни грижи и мога наистина да кажа, че на тях дължа всичко. Тъй като не е могло да се установи моето истинско име, госпожа дьо Сент Пра ми е дала това, което нося: Флорвил.

Навърших петнадесетгодишна възраст, когато ме сполетя първото нещастие: смъртта на моята наставница и покровителка. Трудно ми е да изразя мъката, която ми причини тази загуба. Бях й толкова скъпа, че умирайки, тя молела съпруга си да ми осигури четири хиляди лири рента и никога да не ме изостави; господин дьо Сент Пра изпълни най-точно и двете й молби, като прибави към своите благодеяния и това, че ме призна за братовчедка на своята покойна съпруга и като такава бях включена в контракта, който вие видяхте. Не можех обаче да остана повече в този дом: господин дьо Сент Пра ме накара да го почувствувам.

— Аз съм вдовец, все още млад мъж — ми каза този добродетелен човек. — Ако останеш да живееш под един покрив с мен, това ще породи подозрения, които ни най-малко не заслужаваме. Твоето щастие и твоята репутация ми са толкова скъпи, че не бих искал да ги застрашавам с нищо. Трябва да се разделим, Флорвил, разбира се, няма да те изоставя до края на живота си и не бих искал да губиш връзка с моето семейство; имам в Нанси овдовяла сестра, ще те изпратя при нея, гарантирам ти, че ще те приеме най-приятелски. По този начин ще останеш под моите грижи, ще мога и в бъдеще да следя твоето развитие, да ти подсигуря добро образование и да помогна при твоето устройване.

При тези думи сълзи избликнаха в очите му; почувствувах отново с пълна сила болката от голямата загуба със смъртта на моята наставница. Убедена обаче в правотата на господин дьо Сент Пра, реших да постъпя според съветите му. Заминах за Лотарингия в компанията на една дама, живееща в същата провинция, на която бях препоръчана и която ме предаде в ръцете на госпожа дьо Веркен, сестра на господин дьо Сент Пра, при която щях да живея.

Домът на госпожа дьо Веркен се различаваше коренно от дома на господин дьо Сент Пра; докато там царяха сдържаност, вяра и добри нрави, то тук леконравието, вкусът към удоволствията и независимостта бяха намерили сигурно убежище.

Още през първите дни госпожа Веркен ми каза направо, че моят скромен вид не й харесва и че е нечувано да пристигаш от Париж с подобни непохватни обноски… някаква смешна добродетелност и че ако искам да живея в съгласие с нея, трябва да възприема съвсем друг тон на поведение. Това начало много ме обезпокои. Искам да ви кажа най-искрено, че нито за миг не желая да се представям във вашите очи по-добра отколкото съм, но през целия си живот съм се отвращавала от всеки, който не зачита добродетелността, отстъпва от правия път на религията и добрите нрави, и заблудата, в която искаха да ме вкарат мимо волята ми, да донесе само угризения — признавам ви откровено, че всеки, който направи опит да променя моя свят, би ми направил лоша услуга. Не съм създадена за големия свят, аз съм дива и необщителна; най-добре бих се чувствувала в самотно и безлюдно място само с вълненията на душата си.

Разсъжденията ми, още неоформени поради незрялата възраст, в която бях, не можеха да ме предпазят от опасните съвети на госпожа дьо Веркен, нито от злините, в които нейните съблазни ме подтикваха. Светът, който виждах наоколо, измамните удоволствия, с които бях обградена, примерът, който имах пред очите си, разговорите, всичко това ме увлече. Уверяваха ме, че съм хубава, и за мое нещастие аз повярвах в това.

В Нанси по това време пребиваваше временно нормандски полк. Домът на госпожа дьо Веркен беше място за срещи с неговите офицери; тук се появяваха и всички млади дами, тук се завързваха, развързваха и отново завързваха всички любовни интриги на града.

Вероятно господин дьо Сент Пра не е имал и най-малка представа за тази страна от живота на госпожа дьо Веркен, защото при цялата суровост на неговите нрави как би могъл да се съгласи да ме изпрати при нея, ако всичко това му е било известно!? Тази мисъл ме възпираше да му напиша писмо с оплакване; трябваше ли да го уведомя за всичко? Всъщност и аз самата престанах да се измъчвам толкова; нечистият въздух, който дишах тук, замърсяваше и душата ми; като Телемах на острова на Калипсо не бях в състояние повече да слушам съветите на Ментор.

Безсрамната госпожа дьо Веркен, която отдавна желаеше да ме съблазни, един ден ме попита дали наистина съм дошла в Лотарингия с чисто сърце и дали не въздишам по някакъв любовник, изоставен в Париж?

— Наистина — отвърнах аз, — даже и понятие нямам за греховете, в които ме подозирате, а уважаемият ви брат може да го потвърди.

— И понятие нямате за греховете! — прекъсна ме госпожа дьо Веркен. — Извършила сте един и то най-тежкия: на вашата възраст да бъдете все още толкова наивна! Надявам се обаче, че ще се поправите.

— О, госпожо! Не схващам какво могат да означават тези думи, изречени от толкова уважавана особа.

— Уважавана ли? Скъпа моя, уверявам ви, че от всички сантименти, които мога да събудя у някого, най-малко държа на уважението. Предпочитам да разпалвам любов… На моите години, надявам се, все още не съм осъдена на уважение. Следвайте ме, скъпа, и вие ще намерите щастието… Апропо, забелязахте ли господин дьо Сеневал? — ми подхвърли тази измамчива сирена, припомняйки ми един млад, едва седемнадесетгодишен офицер, който често я посещаваше.

— Да, госпожо — отговорих аз, — но мога да ви уверя, че гледам на него напълно безразлично.

— Но нали точно от това трябва да се предпазвате, дете мое! Бих искала от сега нататък да поделяме завоеванията си… Трябва да имате този Сеневал, оставете това на мене, аз ще наглася нещата, той е влюбен във вас, значи трябва да го имате…

— О, госпожо! Оставете ме на мира. Наистина не ме интересува никой…

— Това непременно трябва да стане! Такова решение взехме с неговия полковник, който, както ви е известно, е мой дежурен любовник сега.

— Госпожо, заклинам ви, оставете ме на свобода да решавам своята съдба! Не чувствувам никаква склонност към удоволствията, които вие така много цените.

— О, сигурна съм, че един ден всичко ще се промени; ще ги заобичате не по-зле от мен самата; трудно се цени нещо, което не се познава. Но не трябва също да се отхвърля възможността то да се опознае, ако това доставя най-висше упоение. С една дума, всичко е предопределено; Сеневал, мила госпожице, тази вечер ще ви се обясни в любов. Надявам се, че няма да го оставите твърде дълго да въздиша безутешно по вас. Иначе ще се разсърдя и този път — съвсем сериозно.

Приемът беше устроен за пет часа след обяд; тъй като беше все още горещо, гостите бяха настанени в градината за игра на карти. Всичко беше така уредено предварително, че да останем само ние двамата с господин Сеневал единствени, които не взимаха участие в играта на карти; ето защо се наложи да разговаряме.

Безполезно е да крия пред вас, господине, че още щом този млад, толкова мил и пълен с духовна енергия мъж ми довери страстта си, изпитах към него влечение, което ми е трудно да ви опиша; когато се опитах да си дам сметка за същността на тази симпатия, стори ми се, че това привличане не е резултат от някакво обикновено чувство, сякаш някакъв воал се спусна пред очите ми и аз не можех вече да го виждам такъв, какъвто е. От друга страна, в същия миг, когато усещах, че сърцето ми ще изскочи от гърдите и ще литне към господин Сеневал, някаква непобедима сила сякаш ме възпираше в тази суматоха… във вихъра на приливи и отливи на най-противоречиви чувства и мисли и аз не можех да се оправя дали съм на път да се влюбя в Сеневал или трябва да избягам от него завинаги.

Беше му предоставено достатъчно време, за да излее пред мене цялата си любов… за съжаление! Даже прекалено много време! В неговите очи изглеждах нежна и чувствителна, той се вълнуваше от моето вълнение и настояваше да му призная своите чувства; оказах се толкова слаба, че той успя да изтръгне от мене признанието, че ни най-малко не ме отвращава. Три дни по-късно той вече можеше да се радва на пълната си победа над мен.

Наистина изключителна е тази злостна радост, когато злодеянието триумфира над непорочността; не мога да ви опиша възторга на госпожа дьо Веркен, щом забеляза, че съм хваната в клопката, която тя ми беше устроила; подиграваше се с мене, забавляваше се за моя сметка и накрая ме увери, че деянието, което съм допуснала, е напълно в реда на нещата, най-разумно е, и че мога всяка нощ да приемам в нейния дом без колебание своя любовник… че тя нищо няма да вижда… Като прибави, че няма да престане да се възхищава на моята добродетелност, като се има предвид, че вероятно аз ще се огранича с този единствен любовник, а тя самата трябваше да се оправя с трима, което е доста далече от моята резервираност и скромност. Когато се осмелих да й отговоря, че такава свобода ми се струва отвратителна, че при нея е невъзможно да запазиш нито чувствата си, нито деликатността си на жена и че тя по нищо не се различава от животинската ласка, госпожа дьо Веркен избухна в смях.

— О, галска героиньо — каза тя. — Възхищавам ти се и съвсем не те упреквам. Разбирам, че на твоите години деликатността и чувствата са богове, пред чийто олтар с радост се жертвува физическото удоволствие. В моето положение обаче всичко изглежда другояче. Когато се освобождаваме от илюзиите, тези фантоми изгубват властта си над нас, реалните удоволствия застават над глупостта, на която сега с ентусиазъм служиш ти. И защо според тебе трябва да оставаме верни на хората, които повече от сигурно не ни се отплащат с взаимност? И без това сме слаби същества, трябва ли да бъдем и наивни? Луда е онази жена, която търси деликатност в отношенията си с мъжете. Казвам ти, миличката ми, разнообразявай удоволствията си, докато си млада и чаровна, забрави своето химерично постоянство, своето твърдо, непреклонно целомъдрие, което дори на теб не носи никакво удовлетворение и никога няма да убеди другите.

Потръпвах, слушайки нейните възгледи, но си давах сметка, че повече нямах право да споря с нея. Престъпните грижи на тази неморална жена ми бяха необходими сега, трябваше да бъда предпазлива. Една от най-фаталните последици от нашите деяния е фактът, че щом сме ги допуснали, попадаме в зависимост от хора, конто иначе бихме презирали дълбоко. И тъй аз се съгласих с всички нейни любезности; всяка нощ Сеневал ми даваше нови потвърждения за своята любов и шест месеца изтекоха в упоение така бързо, че нямах време да разсъждавам върху всичко случило се.

Фаталните последици от този начин на живот ми отвориха най-после очите; забременях и мислех, че ще умра от отчаяние, като виждах, че госпожа дьо Веркен се забавлява с всичко това.

— Въпреки всичко — каза тя, — трябва да запазим някакво благоприличие — не подобава да раждаш в моя дом, с полковника на Сеневал ще уредим всичко; той ще даде отпуска на младия човек, а ти няколко дни преди това ще заминеш за Метц, той ще те последва, там под негова опека ти ще дадеш живот на непотребния плод на своята нежност; после ще се завърнете тук един след друг, както при заминаването.

Трябваше да бъда послушна; казах ви вече, господине, че когато човек има нещастието да направи погрешната стъпка, той вече се предава на милостта на хората и на случайността и сякаш целият свят има права над него, става пленник на всичко живо, щом вече е станал пленник на своите страсти.

Всичко се уреди, както го беше предвидила госпожа дьо Веркен; след три дни се намирахме със Сеневал в Метц в дома на една акушерка, чийто адрес бях взела още в Нанси. Тук се появи на бял свят едно момченце. Сеневал, който се държеше с мен още по-нежно и по-деликатно, като че ли ме обичаше още по-горещо, заяви, че аз съм удвоила неговото съществуване. Тръпнех от радост, като го слушах. Той ме помоли да му оставя сина и се закле, че през целия си живот ще полага най-усърдни грижи за него и няма да се върне в Нанси, докато не изпълни клетвата си пред мен и не осигури най-добра съдба на детето.

Едва в минутите преди заминаването му аз се осмелих да му дам да разбере колко съм нещастна и тъй като и двамата сме виновни, бихме могли да поправим своята грешка, като свържем съдбите си пред олтара. Сеневал, който не очакваше подобно предложение, много се обърка.

— Съжалявам много — каза той, — но как бих могъл да се реша на такова нещо? Аз съм още непълнолетен и ще трябва да поискам съгласието на баща си. Нашият брак не може да мине без тази необходима формалност. Впрочем нека най-напред да размислим дали аз съм за теб най-подходящата партия. Като братовчедка на госпожа дьо Веркен (така му бях представена в Нанси) ти би могла да претендираш за нещо много по-добро. Повярвай ми, Флорвил, по-добре ще е да забравим нашите грешки; ти можеш да разчиташ на моята дискретност.

Тези негови думи, които наистина не очаквах, ме накараха да почувствувам огромната грешка, която съм допуснала. Гордостта не ми позволи да му отговоря, но болката ми стана още по-горчива. Ако нещо все пак смекчаваше ужасната ми ситуация, повярвайте ми, то беше надеждата, че някога можем да поправим грешката си, като се оженим с моя любим. Доверчиво момиче! Не можех да си представя, въпреки цялото коварство на госпожа дьо Веркен, която несъмнено е трябвало да ме просвети, че може да се забавлява с прелъстяването на едно нещастно момиче и после да го изостави на произвола на съдбата. Не можех да проумея, че честта на жената, това безценно съкровище в очите на мъжете, няма никаква стойност за нас самите и нашата слабост само оправдава оскърбленията, които мъжете понякога рискуват да заплатят с кръвта си. Аз бях не само онеправдана, но и измамена от човека, за когото хилядократно бих дала живота си. За малко това сътресение да ме вкара в гроба. Сеневал не ме изостави нито за миг, грижовността му към мен се удвои, но нито веднъж не спомена нищо за моето предложение, а аз бях прекалено горделива, за да повторя разговора за моята надежда. Когато оздравях напълно, той си замина.

Бях твърдо решена да не се връщам повече в Нанси и нещо ми подсказваше, че виждам любимия за последен път в своя живот; в мига на раздялата сякаш се отвориха неизлечими рани в душата ми; била съм все пак доста силна, за да понеса и този последен удар. Каква жестокост! Той заминаваше, изтръгваше се от моите обятия, а в очите му нямаше нито една сълза…

Ето какво остава от всичките любовни клетви, на които с цялата си лудост вярваме! Колкото сме по-предани, толкова по-бързо ни напускат нашите прелъстители… Коварни двуличници! Изоставят ни точно поради силното ни желание да ги задържим.

Сеневал взе със себе си детето и го настани някъде на село, където ми беше невъзможно да го открия. Така той ме лиши от щастието да отгледам и да възпитам нежния плод на нашата връзка. Сигурно е искал да забравя всичко, което още би могло да ни свързва; и аз се опитах или по-точно си внуших, че вече нищо не помня…

Реших да замина веднага от Метц и въобще да не се завръщам в Нанси; не исках обаче да обидя госпожа дьо Веркен; каквото и да се беше случило, тя беше близка родственица на моя благодетел и аз трябваше да я щадя до края на живота си. Написах й писмо с възможно най-сърдечен той, за да й обясня защо не искам да се върна в този град под претекст, че там ще се срамувам от деянията си, и накрая й исках разрешение да се прибера в Париж в дома на нейния брат. Тя ми отговори незабавно, че съм господарка на съдбата си и мога да правя каквото си пожелая и че тя ще запази завинаги най-искреното си приятелство за мен. Между другото подхвърляше, че Сеневал още не се е завърнал, че те не знаели нищо за неговото бягство и че би било глупаво да се измъчвам заради всички тези неприятности.

Веднага след като получих това писмо побързах да замина за Париж и се хвърлих в краката на господин дьо Сент Пра. От мълчанието и сълзите ми той разбра моето нещастие; внимавах много и обвинявах само себе си, никога не споменах нито дума за прелъстителството на неговата сестра. Като всички почтени хора и господин дьо Сент Пра не подозираше нейната развратност и я смяташе за една от най-почтените жени; аз не наруших илюзиите му и моето поведение, за което госпожа дьо Веркен бързо научи, запази приятелството ми с нея.

— Дете мое — се обърна той към мен с благ тон, на който е способна само една нежна душа, толкова отдалечена от ужасната престъпност. — Скъпо мое момиче, сама виждаш колко ти струва излизането от правия път… Добродетелта е така тясно свързана с нашето съществуване, така необходима ни е, че ако се откажем само за миг от нея, веднага си навличаме най-грозното нещастие. Сравни само душевното спокойствие на невинността, в каквото беше ти, напускайки дома ми, с тревожната раздвоеност, в която сега се връщаш. Дали нищожните удоволствия, които си опитала по време на твоето падение, ще могат да те възнаградят за мъките, разкъсващи сърцето ти сега? Дете мое, щастие може да се постигне само в лоното на добродетелта; и всичките софизми на нейните врагове не могат да заменят и най-малката от нейните радости. Ах, Флорвил, всички, които отричат подобно щастие, които се опитват да пренебрегват удоволствията на добродетелната душа, тези дълбоко вълнуващи и сладостни радости, всички те го правят, бъди сигурна, единствено от завист и варварска страст да въвлекат и другите в безкрайната вина и нещастие, в което те самите се намират. Те са заслепени и искат всички да ослепеят; те са измамени и искат и другите да измамят; ако можехме да надникнем в глъбината на техните души, щяхме да открием само болка и отчаяние; всички тези проповедници на престъплението са хора зли и безнадеждни; няма да се намери нито един сред тях, ако може да бъде откровен, който да не признае, че техните вонящи трактати и опасни писания са винаги вдъхновявани от необузданите им страсти. Кой от тях би се наел да твърди хладнокръвно, че основите на морала могат да бъдат разтърсвани без никакъв риск? Кой би се осмелил да отрича, че истинското послание на човека е да желае добро и да твори добро? И как човек, който разпространява злото около себе си, може да се надява да бъде щастлив в едно общество, което непрестанно се стреми да умножава доброто? И дали този апологет на престъплението няма сам да потрепери, ако наистина успее да изкорени от човешките сърца инстинкта за самосъхранение и сигурност? И кой би попречил на слугите да унищожат имането на своя господар, ако внезапно изгубят вяра в смисъла на добродетелта? Кой би възпрял собствената му жена да го осрами пред света, ако тя повярва, че добродетелта и непорочността не струват нищо? Кой би дръпнал ръката на убиеца, посегнал на неговите собствени деца, ако в в опозореното му сърце е убито семето на доброто? И дали неговата свобода и собственост ще бъдат зачитани, ако той заяви на големите в този свят: безнаказаност цари в него, добродетелта е само химера? Който и да е този нещастник, съпруг или баща, богат или беден, господар или роб, отвсякъде ще го дебне страшна опасност, от всички страни ще се вдигнат срещу него камите на убийците. Ако той се осмели да заглуши гласа, който потиска вроденото коварство у човека, несъмнено сам нещастникът ще стане жертва, рано или късно, на своята страшна система.1

Да оставим за миг настрана религията и да разгледаме — както някои искат — самия човек. Ще се намери ли такова безумно същество да повярва, че някой, който нарушава всичките закони на обществото, ще бъде оставен на мира? Не е ли в интерес на човечността и правата, които тя формулира, за да запази своята сигурност, да бъде унищожен веднага такъв, който ги нарушава или отрича? Някакво положение в обществото или богатство могат да осигурят на злия човек мимолетен проблясък на успех; но колко кратък ще бъде той? Разпознат и демаскиран, той скоро ще стане предмет на публична ненавист и всеобщо презрение; ще се намерят ли тогава защитници на неговите простъпки или поне такива, които да го утешат в неговото падение? Никой няма да признае, че е имал нещо общо с него, щом вече няма какво да им предложи, всички ще го изхвърлят като ненужен баласт, нещастия ще се струпат на главата му от всички страни, ще унива той в несрета и срам и загубил и последното убежище в окаяното си сърце, скоро ще бъде изоставен и отчаян. Имат ли някаква стойност абсурдните разсъждения на нашите противници?

Защо са всички тези напразни усилия да се омаловажи добродетелта и аргументите, че всичко, което не е универсално, е само химера, и, разбира се, добродетелта, която съвсем не е всеобщо явление, в действителност не съществува? И какво от това? Няма добродетелност, защото всеки от народите има своя представа за нея, така ли? Защото различният климат и различните темпераменти налагат на хората различни спирачки? Понеже добродетелта е размножена в хиляди най-различни форми, тя би трябвало тогава да изчезне от земята? По същия начин можем да се усъмним в съществуването на реката, когато тя се раздели на хиляди притоци и ръкави. Ах! Какво по-добре доказва съществуването на добродетелта, ако не нуждата на човешкото сърце да се ръководи от нейните закони в условията на различни обичаи и нрави? Нека ми посочат поне един народ, който живее без добродетелност, едно общество, което да не признава справедливостта и доброто за основа на своята нравственост. Дори нещо повече, нека ми посочат даже едно общество от престъпници, което да не е обединено около някакъв принцип на добродетелта… Тогава бих се отказал от своята вяра. Но тя съществува и ползата от нея се вижда навсякъде; няма народ, държава, общество, даже отделен човек, които да живеят без добродетелта, с една дума — няма човешко щастие и сигурност без нея, не съм ли прав, мило дете? Ето защо така горещо те моля, никога да не се отклоняваш от нейния път. Виж какво, Флорвил — продължаваше моят благодетел, — виждаш докъде те доведоха твоите първи заблуди и ако простъпките ти още те мамят, и ако в твоята слабост и поквара ти готвят ново падение, помисли добре за досегашните си нещастия, помисли и за мен, човека, който те обича като собствена дъщеря… и чието сърце е разкъсано от болка, и аз съм сигурен, че ти ще намериш в себе си сили, конто изисква култът към добродетелта, и ще й останеш вярна цял живот.

Господин дьо Сент Пра, изповядващ все същите принципи, и този път не ми предложи гостоприемството на своя дом. Но той ми предложи да се преселя при една негова родственица, жена, известна със своето голямо благочестие, както госпожа дьо Веркен със своите недостатъци. Госпожа дьо Леренс ме прие въодушевено; пренесох се при нея още през първата седмица на моето пристигане в Париж.

Ох! Скъпи господине, не мога да ви опиша колко тази достопочтена жена се различаваше от моята предишна наставница! Ако при първата царуваше покварата и престъплението, то сърцето на тази жена беше изпълнено с добродетел. Колкото първата ме ужасяваше със своята развратност, толкова втората ме възхищаваше с възвишените си принципи. Слушайки госпожа до Веркен, трупах в душата си горчивини и угризения, докато общуването с госпожа до Леренс ми носеше радост и утеха… Ох, моля да ми позволите, господине, да ви опиша по-подробно тази възхитителна жена, която ще обичам винаги, сърцето ми й дължи тази почит, заради нейната добродетелност не мога да устоя на това желание.

Тогава госпожа дьо Леренс беше четиридесетгодишна, но изглеждаше още съвсем млада; чистосърдечието и скромността повече разкрасяваха чертите на лицето й, отколкото съвършените пропорции, с които я беше дарила Природата. Поради благородството на своя характер може в първия миг да ви се стори непристъпна и горделива, но това впечатление се стопяваше веднага, щом тя проговореше. Това беше хубава и чиста душа, излъчваща благост и съвършено спокойствие, така проста и искрена, че общуването с нея у всички будеше удивление и най-нежни чувства. Религиозната й вяра не беше прекалена, нито суеверна, тя се проявяваше в изключителната й чувствителност към всичко, свързано с нея. Мисълта за съществуването на Бога, дължимият култ към Най-висшето Същество бяха най-живите радости за тази чудесна душа.

Често споделяше пред всички, че тя би била най-нещастното създание, ако някаква коварна сила унищожи у нея силната любов и уважение към нейния култ — християнската религия. Някаква висша морална сила я привързваше към вярата повече, отколкото към ритуалите и церемониите й; тя се ръководеше от принципите на един съвършен морал във всички области на своя живот. Никога клевета не можеше да омърси устните й, тя не си позволяваше даже шеги, които можеха да засегнат ближните й. Беше изпълнена с нежност и съчувствие, смяташе, че хората са достойни за уважение дори с всичките си грешки и заблуди, най-грижливо се стараеше да ги прикрива и да възприема с благост техните постъпки. За нея нямаше по-голямо удоволствие от това, когато срещнеше нещастен, да го утеши и да облекчи неволята му. Тя не чакаше някой да я умолява за подкрепа, тя го издирваше и цялата сияеше от радост, когато успяваше да утеши вдовица или да настани сираче, да облекчи някое бедно семейство, винаги, когато със собствени ръце разкъсваше веригите на несретата. Но едновременно с това тя никога не беше нито строга, нито сурова; ако й се предлагаше някакво забавление, тя го приемаше с цялата си чистота и невинност, даже понякога сама го създаваше от страх да не е скучно в нейна компания. Тя беше разумна и озарена в разговорите с моралист… задълбочена, когато разговаряше с теолог, можеше да вдъхнови писател или поет, да учуди юрист или политик, но също така чудесно ръководеше игрите на дете. Тя притежаваше всички достойнства на духа, но особено се отличаваше с необикновената грижа да разкрива подобни таланти у другите и да ги намира винаги и навсякъде. Живееща в усамотение, обградена от няколко добри приятели, госпожа дьо Леренс — истински модел на съвършенството за двата пола — даряваше своето обкръжение със спокойно щастие, онова сладостно небесно усещане, на което са способни само хора справедливи, отдадени на Бога, чието най-добро превъплъщение беше тя самата.

Не бих искала да ви досаждам, господине, с монотонни подробности от моя живот в продължение на седемнадесет години, но аз бях щастлива да живея под един покрив с толкова съвършено създание. Разговори за вярата и морала, още повече дела, свързани с благотворителност в границите на нашите възможности — ето на какво посвещавахме нашия живот.

— Хората не биха се плашили от религията, скъпа моя — ми казваше госпожа дьо Леренс, — ако неспособни духовни пастири не им показваха само веригите и тежестта, като пренебрегват ползата от вярата и сладостната й страна. Може ли да съществува човек толкова безразсъден, че, отворил веднъж очи към целия този свят, да отрича, че всичките му чудеса са дело на единния и всемогъщ Бог? И ако почувствува със сърцето си тази най-велика правда, той ще бъде окончателно убеден. Колко жесток и какъв варварин трябва да е човек, отричащ се от почитта си към Бога, който го е създал. Някои се безпокоят от разнообразието на религиозни култове, някои даже търсят фалшиви доводи срещу вярата, като се позовават на нейното многообразие. Що за софистика? Неопровержим довод за съществуването на Бог ни дава именно единомислието на народите, тяхната вяра и почит към някакво божество, дълбоко загнездило се в сърцето на всеки човек, и свидетелствуваща по-ясно от възвишените чудеса на Природата. Нали? Човек не може да съществува, без да приема Бога, не може да прониква в своето естество, без веднага да почувствува доказателства за неговото действие, не може да отвори очи, без навсякъде да открие следи от неговата ръка, може ли да посмее да се съмнява? Не, Флорвил, никой не може да бъде атеист, ако е наистина искрен; гордостта, упорството, човешките страсти — ето оръжията срещу вярата в Бога, същият този Бог, който е в сърцето на всеки човек, който ръководи разума му. И ако всеки удар на сърцето, всяка озаряваща мисъл, просветлила ума ми, дължа несъмнено на това Същество, то бих ли могла да не му отдам своята почит, да му отрека свещената дан, която моята слабост може да му отреди благодарение на неговата доброта! Как бих могла да не се смиря пред неговото величие и да не го умолявам най-покорно за всеопрощение пред нищожеството на моя живот, ако не му въздам хвала и по този начин да се докосна до Славата му. Как бих могла да не воювам за щастието да се потопя във вечното лоно на Бога, като иначе рискувам да потъна в бездните на безкрайните мъчения само затова, че отричам доказателствата за съществуването на Най-висшето Същество, с които то ме обгражда отвсякъде! Дете мое, тази ужасяваща алтернатива не ни разрешава даже миг колебание. О, Вие, които с упорство гасите жарта, разпалена от Бог в дълбочините на вашите сърца, поне за миг бъдете справедливи и от милост към себе си признайте неоспоримия аргумент, който се крие в мисълта на Паскал: „Ако няма Бог, какво ви пречи да вярвате в него, какво зло може да ви причини такова предположение? Защото ако Бог съществува, вие се излагате на страшна опасност, отказвайки му своята вяра!“ Признайте ми, томаневерници, че ви е трудно да подберете каква почест сте длъжни да отдадете на Бога, защото съществуването на много религии ви обърква и заслепява. Добре тогава, защо не проучите всички и едва тогава отсъдете коя вяра е най-възвисена и най-задълбочена. Християни, отречете, ако можете, че точно това вероизповедание, в което сте имали щастието да се родите, превишава всички останали със стойностите на своята святост и благородство! Къде другаде всъщност можете да откриете такива големи тайнства, толкова чисти догми, такова утешение в морала? В коя друга религия бихте могли да се докоснете до такава жертвоготовност на божеството по отношение на своето творение — човека? Къде ще намерите по-добри обещания, по-привлекателно бъдеще, по-съвършено и по-възвишено възприемане на Бога? Не, модни философе, няма да можеш, не си способен на това, ти, робе на удоволствията си, чиято вяра се променя според физическото състояние на нервите ти, безбожнико, те в огъня на страстта изгарят, лековерни човеко, щом само я успокоиш, ти не си способен на постоянно мнение. Чувството ти постоянно доказва съществуването на Бога, против което се бунтува твоят разум; той е винаги с тебе, дори и тогава, когато затъваш в своите заблуди. Разбий оковите на злодеянието и никога повече могъщият и величествен Бог не ще напусне храма, който е издигнал в глъбините на твоето сърце! Защото точно там, в сърцето, а не в разума, скъпа Флорвил, трябва да се търсят доказателствата за съществуването на Бога, за да можем да разберем, че всичко в този свят ни го доказва и показва. И всъщност сърцето ни внушава необходимостта от култ, на който да се посветим, и само от него можеш да узнаеш, скъпа приятелко, че най-благородният и най-чист от всички е този култ, в който сме се родили. Нека се отдадем с въодушевление и радост на нашата вяра, изпълнена със сладост и утеха, за да преживеем с нея най-прекрасните мигове и, достигнали по пътя на любовта крайния предел на живота си, да положим в лоното на Вечността душата, получена от Него и сътворена, за да носи радост от опознаването на Бога, от възхищението и вярата в Него.

Ето как ми говореше мадам дьо Леренс, ето как възвисяваше духа ми със своите съвети, как обогатяваше душата ми със своето благословено наставничество. Обаче, както ви обещах, ще отмина с мълчание дребните детайли от моя живот в този дом, за да спра вниманието ви на същественото. Трябва да споделя с вас, човек благороден и чувствителен, своите падения и грешки, а затова, че небесата ми дариха мир и спокойствие в този дом и ми показаха пътя на нравствеността, трябва да им благодаря и да замълча.

През цялото време не престанах да си пиша с госпожа дьо Веркен; получавах редовно два пъти в месеца вести от нея и въпреки че бях длъжна да се отрека от това си познанство без колебания, новият ми начин на живот, новите принципи изискваха в определен смисъл окончателното скъсване с нея, обаче благодарността ми към господин дьо Сент Пра и още повече — ще си призная най-откровено — тайните чувства, които ме свързваха със скъпи на сърцето ми места, пък и надеждата, че някой ден ще мога да получа вест от моя син, всичко това ме караше да поддържам приятелството си, което от своя страна госпожа до Веркен старателно поддържаше. Опитах се да я склоня да промени нравите си, като възхвалявах сладостите от моя начин на живот, но тя ги считаше за химери и не преставаше да ми се подиграва и да ги пренебрегва, държейки неизменно на своите възгледи. Тя ме уверяваше, че нищо на света не е в състояние да я накара да се откаже от своя светоглед; пишеше ми за свои нови забавления, поставяше ги много по-високо от моето покорство, тази перверзна жена представяше многобройните си падения като малки триумфи, които й носеха истинско упоение, особено удоволствието да покварява млади сърца подслаждаше огорчението й, че не всичко, което й подсказва въображението, може да бъде осъществено. Често молех госпожа дьо Леренс да ми помогне с красноречивото си перо, за да поразя моята противница, и тя се съгласяваше с истинска радост; госпожа дьо Веркен винаги ни отговаряше и нейните софизми, понякога много силни, извикваха у нас разумните доводи на чувствителното сърце, в което най-вече вярваше госпожа дьо Леренс, и ние откривахме неоспорими аргументи, които отхвърляха порока и се противопоставяха на безверието. Молех от време навреме госпожа дьо Веркен да ми съобщи нещо за съдбата на човека, когото продължавах да обичам, но тя или не можеше, или не искаше нищо да ми напише.

Вече е време, господине, да преминем към втората катастрофа в моя живот, към тази Кървава история, споменът за която всеки път разкъсва сърцето ми и която ще ви даде да разберете на какво ужасно престъпление съм способна, за да се откажете несъмнено от ласкателните си намерения спрямо мен.

При цялата суровост на нравите, които владееха дома на госпожа дьо Леренс, която вече описах, тя приемаше само няколко приятели. Госпожа дьо Дюлфор, дама в напреднала възраст, някога близко свързана с княгиня Пиемонт, която често ни посещаваше, един ден помоли госпожа дьо Леренс да й представи един млад човек, препоръчан й, когото тя искаше да въведе в знатен и почтен дом, където безбройните примери на добродетелност биха повлияли благотворно на сърцето му. Моята наставница искаше да се извини с факта, че никога не приема в дома си млади мъже, но после се поддаде на горещите молби на своята приятелка и прие да се запознае с кавалера дьо Сент Анж. Така той се появи в нашия дом.

Дали беше предчувствие или нещо друго, трудно ми е да кажа, но още щом погледнах този млад мъж, побиха ме тръпки, причината обаче не можех да отгатна. Всеки миг можех да припадна. Без търся мотивите за това странно чувство, отдадох всичко на здравословното си неразположение и Сент Анж престана да ме интересува. Ако обаче този млад човек от пръв поглед ме развълнува така силно, то аз самата бях произвела подобно впечатление у него — както по-късно научих от неговата уста. Сент Анж беше приет с толкова голямо уважение в този дом, че не се е осмелил по никакъв начин да прояви огъня, който е пламнал в сърцето му. Минаха три месеца, докато той се осмели да ми проговори, но очите му говореха така силно, че не можех да сгреша. Бях решила да не повтарям никога постъпката, която някога стана причина за моето нещастие, и твърдо придържайки се към най-добрите принципи, може би повече от двадесет пъти бях готова да предупредя госпожа дьо Леренс за чувствата, които отгатвах в този млад човек; възпираше ме само опасението, че мога да го обидя, и аз запазих мълчание. Това фатално решение скоро стана причина за ужасяващо нещастие, за което искам да ви разкажа.

Всяка година имахме навика да прекарваме шест месеца в хубавото имение на госпожа дьо Леренс надве мили от Париж. Господин до Сент Пра често ни посещаваше там, за мое нещастие, същата година го беше налегнала подаграта и той не можа да дойде на село. Казвам за мое нещастие, защото съвсем естествено изпитвах към него по-голямо доверие, отколкото към неговата братовчедка и сигурно бих му признала всичко, което не се решавах да кажа на другите, а такава изповед би предотвратила трагедията, която скоро след това се случи.

Сент Анж помоли госпожа дьо Леренс да ни придружи по пътя и понеже и госпожа дьо Дюлфор също настоя за това, той накрая получи съгласие.

Най-настойчиво се стараехме да разберем кой всъщност е този млад човек. Произходът му не беше нито много ясен, нито някак определен; госпожа дьо Дюлфор ни го представи като син на някакъв благородник от провинцията, който бил неин роднина; той самият, забравяйки понякога за това, какво е говорила госпожа дьо Дюлфор, споменаваше за себе си като за пиемонтец, което би могло да бъде истина, като се вземе предвид това, че говореше добре италиански. Не се занимаваше още с нищо, въпреки че беше вече на възраст, в която би трябвало нещо да прави, струваше ни се, че не се е решил още за нищо. Впрочем той се открояваше с хубава фигура, беше много красив, поведението му беше благоприлично, изразяваше се като благородник и беше ясно, че е получил чудесно образование, но към всичко това трябваше да се прибави неговата изумителна живост, буйният му, сприхав характер понякога ни плашеше.

Щом господин дьо Сент Анж се оказа с нас на село, чувствата му се разпалиха до такава степен, че въпреки старанието му да ги обуздава, не можеше да ги скрие пред мен. Треперех от страх… но все пак успявах да се овладея и да му покажа само съчувствието си.

— Наистина, уважаеми господине — казах му аз, — или не сте в състояние да прецените кой заслужава вашето внимание, или имате много време за губене, щом го прахосвате, като въздишате по една жена, която е два пъти по-възрастна от вас. Да допуснем даже, че бих могла да бъда толкова луда да ви изслушам, какви смешни надежди можете да имате спрямо мен?

— Надежди да се свържа завинаги с вас, мила госпожо, с най-светлите връзки на брака; толкова зле ли ме оценявате, че можете да допуснете нещо друго!

— Нямам намерение, скъпи господине, да представям в обществото една дама на тридесет и четири години, на която й се е приискало за съпруг едно дете на седемнадесет!

— Ах! Божествена жена! Дали бихте забелязали тази диспропорция, ако в дълбочината на своето сърце таехте поне една хилядна искрица от огъня, който гори в моето?

— Истина е, що се отнася до мен, че съм напълно спокойна… спокойна от години и се надявам да остана такава толкова дълго, колкото Бог реши да ме остави на земята.

— Отнемате ми значи и надеждата, че някога може да се смилите над мен?

— Нещо повече, осмелявам се да ви забраня отсега нататък да ми говорите за лудешките си помисли.

— Ах! Хубава Флорвил! Значи искате да останете нещастието в моя живот?

— Желая ви и щастие, и спокойствие.

— Без вас това е невъзможно!

— Да… ако не сподавите в сърцето си нелепите чувства, които никога не трябва да си позволявате, опитайте се да ги победите, да ги овладеете и спокойствието ви ще се възвърне.

— Няма да мога.

— Защото не го желаете; тогава ще трябва да се разделим, за да намерите уравновесеност. Ако поне две години не се виждаме, разпалените страсти ще угаснат у вас, ще забравите за мен и ще бъдете отново щастлив.

— Не! Никога! Никога! За мен няма друго щастие, освен на колене пред вас…

В този момент към нас се присъедини останалата компания и нашият първи разговор спря до тук.

Три дни по-късно Сент Анж намери случай да се срещне с мен насаме и поиска да подновим неотдавнашния си разговор. Този път му отвърнах със сурово мълчание, така че от очите му обилно потекоха сълзи. Той си тръгна внезапно, като ме увери, че го хвърлям в безнадеждност и че скоро ще се самоубие, ако продължавам да го третирам така. После се извърна и затича към мен като луд.

— Госпожице — извика той, — не познавате душата, която пренебрегвате. Да, не ме познавате… Знайте, че съм способен на най-лошото… на такива действия, които даже не можете да си представите! Да, готов съм хилядократно да стигна до крайност, но не и да се откажа от щастието да бъда ваш.

И той се оттегли дълбоко покрусен.

Никога не съм изпитвала по-голямо изкушение, както тогава, да разкажа всичко на госпожа дьо Леренс, но ме плашеше, повтарям ви, да не навредя нещо на този млад мъж, така че мълчах. През следващите осем дни той старателно ме избягваше, едва отвръщаше нещо, отдръпваше се от мен на масата, в салона, на разходките, без съмнение единствено, за да провери дали промяната в държанието му ми е направила някакво впечатление. Ако аз споделях неговите чувства, този метод би бил сигурен, но аз бях толкова далеч от това, че си давах вид като че ли едва забелязвам неговите маневри.

Накрая той се приближи към мен в дъното на градината.

— Госпожице — обърна се той към мен с неочаквано възмущение, — най-после успях да се успокоя, вашите съвети ми помогнаха, виждате колко съм спокоен сега… исках да ви видя насаме, за да се сбогувам… да, имам намерение да избягам от вас завинаги… искам да избягам и вие никога повече няма да видите човека, който толкова ненавиждате! О, да, никога повече няма да ме видите!

— Вашият план ми доставя удоволствие, радвам се, че възвърнахте разсъдъка си. Но — добавих аз с усмивка — тази промяна не ми се струва много искрена.

— По какъв начин мога да ви убедя в своето безразличие към вас?

— Като се държите съвсем различно, отколкото досега.

— Когато вече няма да бъда тук… когато няма да ви измъчвам само с появяването си, може би тогава ще повярвате вече в промяната, която с толкова усилия се стараехте да предизвикате у мен?

— Истина е, че само такава стъпка би могла да ме убеди, отдавна ви съветвам да го направите.

— Ах! Толкова ужасен ли ви изглеждам?

— Вие сте едно много мило момче, но би трябвало да потърсите подходящи за вас момичета и да оставите на мира жена, която не е в състояние да ви изслуша.

— Ще ме изслушате обаче! — извика гневно той. — Да, жестока жено, ще ме изслушате, дори и да не искате, всичките пламенни чувства, избухнали в моята душа, ще чуете клетвата ми, че няма на света нещо, на което не бих се осмелил… за да ви заслужа, за да ви притежавам! Вие не вярвате — каза той несдържано — в моето мнимо заминаване, нали? Престорих се, за да ви изпробвам! Аз да замина… да напусна мястото, където сте вие… хиляди пъти бих посегнал на живота си, отколкото да направя това! Проклинайте ме, коварна жено, проклинайте ме, щом такава е моята нещастна съдба, но не се заблуждавайте, че ще успеете да победите любовта, която изпитвам към вас.

Произнасяйки тези думи, Сент Анж беше изпаднал в такова състояние, като че ли предизвикано от фаталността, която никога няма да мога да разбера, че това ме трогна до такава степен, та трябваше да се обърна, за да скрия сълзите си; оставих го в дълбочините на гъсталака, където преди миг ме беше спрял. Не тръгна след мен; чух само, че падна на земята в пристъп на някакъв ужасен делириум. Аз самата, въпреки че не питаех никакви любовни чувства към този младеж, бях толкова развълнувана, дали от съчувствие или от спомените, че не можах да удържа риданието си.

— За съжаление — си казвах аз, отдавайки се на болезнен размисъл, — също така се беше обръщал към мен и Сеневал някога… със същите думи изразяваше пламенните си чувства… Беше също в градината… в такава същата като тук… казваше, че ще ме обича вечно… и все пак така жестоко ме измами! О, небеса! Боже справедливи! Беше на същата възраст! Ах! Сеневал, Сеневал, още веднъж ли искаш да ме лишиш от покой? За втори път се явяваш пред мен в прелъстителния образ на този младеж, за да ме хвърлиш в пропастта, така ли? Бягай оттук, подлецо, бягай, отвращавам се даже от спомена за теб!

Избърсах сълзите си и се затворих в стаята си чак до вечерта, тогава слязох долу, но Сент Анж не се появи на масата, предал да съобщят, че се чувствува неразположен, а на следния ден беше вече така овладян, че на лицето му можех да прочета само спокойствие. Наивната аз, повярвах му, че наистина е преодолял у себе си нещастната страст. Заблуждавах се! Какво коварство! Нямам право да го обсипвам с хули… той заслужава само моите сълзи и вечните ми угризения на съвестта…

Сент Анж беше намерил сили в себе си да се успокои, само защото сигурно бе съставил окончателния си план за действие. Минаха два дни, на третия ден вечерта той извести публично за своето заминаване; уговори се със своята покровителка госпожа дьо Дюлфор за някои подробности от общите им неща в Париж.

Всички си легнаха да спят… Моля да бъда извинена, господине, за вълнението, в което ме хвърля мисълта за тази страшна катастрофа… не мога да се връщам към тези си спомени, без да потръпна от ужас.

Нощта беше необичайно гореща и аз лежах в леглото си почти гола. Камериерката излезе, аз загасих свещта… За нещастие бях оставила едно панерче с ръкоделие до леглото си, защото току-що бях свършила изрязването на един воал, който ми трябваше за следващия ден. Едва бях притворила очи, когато чух някакво шумолене… Подскочих в леглото и седнах… когато внезапно почувствувах, че нечия ръка ме прегръща…

— Няма да ми избягаш, Флорвил — чух Гласа на Сент Анж (защото това бе той!). — Извини моята извънмерна страст, не прави опит да се изтръгнеш от прегръдката ми… трябва да бъдеш моя.

— Подъл прелъстител — извиках аз, — веднага се махай оттук или се страхувам, че ще направя нещо ужасно в гнева си…

— Аз се страхувам само от едно: че не мога да те имам, жестоко момиче! — ми отвърна разпаленият младеж, като ме стегна в прегръдката си така ловко и с такава сила, че само след миг можех да бъда негова жертва, без да мога да му окажа каквато и да било съпротива. Побесняла от неговата дързост, бях решена на всичко само и само да не допусна по-нататъшни страдания от това, което щеше да последва; успях да се освободя дотолкова, че да посегна и да взема ножицата, която беше до краката ми, и въпреки яростта си, аз се овладях и потърсих в тъмнината раменете му, за да го улуча, повече за да го изплаша със своята решителност, отколкото, за да го накажа заради вината му. Усещайки, че мога да се измъкна, той удвои стремленията си за насилие.

— Бягай оттук, изменнико! — извиках аз, удряйки го, както си мислех, в рамото. — Махай се веднага и се засрами от престъплението си!

Ах, господин дьо Курвал! Сякаш фатална ръка е ръководела ударите ми. Нещастният младеж извика и се свлече на пода. Аз запалих свещ и се наведох над него… Боже, милостиви! Бях го ударила в сърцето — умираше. Хвърлих се към кървящото му тяло и го притиснах до гърдите си обезумяла… долепих устни до неговите, сякаш исках да му вдъхна живот, сълзите ми оросяваха неговата рана. О, скъпи мой! Чието единствено престъпление беше голямата ти любов към мене — виках в умопомрачение, — и с какво заслужи това наказание? Трябваше ли да загубиш живота си от ръката на жена, на която беше готов да се посветиш? О, нещастно момче… образ и подобие на човека, когото някога съм обожавала… ако можеше моята любов да ти върне живота, то чуй в тази жестока минута, когато не можеш повече да ме чуеш… чуй, ако трепти у тебе поне искрица живот, че бих искала сега да те съживя, дори ако трябваше да ти дам остатъка от моите дни на земята; чуй, че никога не си ми бил безразличен, че не можех да те гледам, без да потръпвам от най-сладостно вълнение, а чувствата ми към теб сигурно бяха много по-благородни от напразната любов, която гореше в сърцето ти!

При тези думи аз изпаднах в безсъзнание върху трупа на нещастното момче; камериерката чула шум, влязла в стаята и започнала да ме свестява. Направила усилия да възвърне към живот бедния Сент Анж. Жалко! Всичко напразно! Избягахме от тази фатална стая, като я заключихме, и взехме ключа; заминахме веднага за Париж при господин дьо Сент Пра. Помолих да го събудят и му връчих ключа от тази злокобна стая, като му разказах ужасната случка. Първо ме окая, после се опита да ме утеши и въпреки болестта си тръгна незабавно за имението на госпожа дьо Леренс, което не беше далеч от Париж, така че той успя да уреди всичко още същата нощ. Моят наставник пристигна при своята братовчедка на разсъмване, когато вкъщи слугите не бяха още станали и още нищо не беше излязло наяве. Най-добри приятели, най-близки роднини не биха постъпили толкова благородно като тях, които бяха толкова далече от глупостта и жестокостта на хора, в подобна ситуация разгласяващи всичко, за тях самите унизително и срамно; съжителите ни не бяха още разбрали, какво се беше случило в този дом…

— И тъй, господин дьо Курвал — каза госпожица дьо Флорвил, прекъсвайки разказа си заради буцата, заседнала в гърлото й, — бихте ли се оженили за жена, способна на такова убийство? Бихте ли търпели в прегръдките си същество, което заслужава най-тежко наказание? Една нещастница, която се измъчва непрекъснато от спомена за престъплението си? И която от този жесток миг нататък не е спала спокойно нито една нощ? Да, господине, нито една нощ, в която нещастната жертва да не ми се яви, обляна в кръв, която аз направих да изтече от сърцето й.

— Моля те успокой се, заклинам те! — отвърна господин дьо Курвал, като не скриваше сълзите си пред тази необикновена жена. — Като познавам чувствената ти натура, напълно разбирам угризенията на съвестта ти. Но мисля, че този фатален случай не носи белега на престъпление; без съмнение това е едно страшно нещастие, но само нещастие. Не си замисляла предварително някакво убийство, не си се ръководила от някаква жажда за кръв, искала си да се защитиш пред това грозно посегателство… с една дума, едно случайно убийство в момент на самозащита… Хайде, разведри лице, успокой се, умолявам те! И най-суровият съд не би направил нищо друго, освен да изсуши сълзите ти. Ох! Колко се лъжеш, ако смяташ, че тези нещастни събития биха те лишили от всички права в моето сърце, които заслужаваш, заради твоите достойнства! Не, прекрасна Флорвил, този случай, вместо да те опозори пред мен, издига в очите ми твоите добродетели; и те прави достойна за моята ръка, която ще те подкрепи и утеши и ще те накара да забравиш скръбта.

— Всичко това, което имате добрината да ми кажете — отвърна госпожица дьо Флорвил, — ми каза същото господин дьо Сент Пра. Но прекомерната доброта и на единия, и на другия не може да сподави моите угризения на съвестта, да ме утеши в страданията ми. Няма значение, нека продължа по-нататък, сигурно сте нетърпелив да чуете края на тази история.

Госпожа дьо Дюлфор изпадна в отчаяние; този млад мъж я интересуваше и й беше така горещо препоръчан, че дълбоко скърбеше за неговата смърт. От друга страна обаче, тя разбираше необходимостта от запазването на тайната и знаеше, че разгласяването й би могло да ме погуби, но няма да върне живота на нейното протеже, така че мълчеше. Госпожа дьо Леренс, въпреки цялата строгост на своите принципи и изключителната порядъчност на своите нрави, постъпи още по-благородно, защото благоразумието и милосърдието бяха отличителни черти на нейния характер; съобщила пред всички вкъщи, че ме е обхванал някакъв странен каприз да замина за Париж през нощта, за да се порадвам на свежестта на нощния въздух по пътя, и че съм я предупредила още вечерта за екстравагантната си идея, и че сега вече се чувствувам по-добре и тя има намерението да побърза за столицата, където ще остане на вечеря; под този претекст тя освободила прислугата за вечерта. Когато останали насаме с приятелката си и с господин дьо Сент Пра, тя изпратила да извикат свещеник; пасторът бил, както и тя самата, човек благоразумен и свят; той издал без затруднение смъртен акт, в който вписал естествена смърт и лично погребал при пълна тайна, в присъствието на двама свои хора, нещастната жертва на моя гняв.

След като свършили това, всички се заклели да пазят пълна тайна, а господин до Сент Пра побърза да ме успокои, като ми съобщи всичко, което е извършено, за да може моето деяние да потъне завинаги в забрава. Той ме уговаряше да се върна при госпожа дьо Леренс най-нормално… тя била готова да ме приеме…, но аз не се реших на това; тогава той ме посъветва да предприема някакво пътуване. Госпожа дьо Веркен, с която поддържах редовна приятелска кореспонденция, както вече казах, отдавна настояваше да я посетя и да прекарам при нея няколко месеца; казах за това на нейния брат и той се съгласи, така че осем дни по-късно аз заминах за Лотарингия; за жалост споменът за моето престъпление вървеше с мен навсякъде и никой не беше в състояние да ме успокои. Събуждах се посред нощ от стенанията и виковете на нещастния Сент Анж, които чувах насън, виждах го все така облян в кръв, повален в краката ми, струваше ми се, че горчиво ме упреква за моята жестокост и ми се кълне, че споменът за това ужасно деяние ще ме преследва чак до гроба, и сякаш едновременно скърбеше, че не опознах сърцето, което пронизах с острието на смъртта…

Една нощ пред мен се яви Сеневал, нещастният ми любовник, когото не можех да забравя, защото само той ме свързваше още с Нанси; той ми показа два трупа: на Сент Анж и на някаква напълно непозната жена.2 Той ги обливаше със сълзите си и ми показа недалеч от тях ковчег, застлан с тръни, който като че ли беше отворен за мене.

Събудих се силно развълнувана, в душата ми се кълбяха хиляди смесени чувства, някакъв вътрешен глас ми казваше: „Винаги, когато заспиш, ще ти се явява тази нещастна жертва и ще изтръгва от очите ти кървави сълзи, от ден на ден все по-болезнени. И острието на твоите угризения никога няма да бъде притъпено…“

В такова състояние на духа пристигнах в Нанси; там ме очакваха нови огорчения; щом веднъж ръката на съдбата ни притисне със своята тежест, ударите й бързо се умножават.

Първо се отбих в дома на госпожа дьо Веркен; тя ме беше помолила за това в своето последно писмо, в което подчертаваше, че изпитва голямо нетърпение и радост да ме види отново.

Господи, в каква ситуация ни беше съдено да изпитаме тази взаимна радост! Тя лежеше на смъртното си ложе, въпреки че бяха изминали само петнадесет дни от момента, в който ми беше писала… споделяйки своите радости и с надеждата за бъдещи. Ето какво са плановете на обикновения смъртен; посред забавления и удоволствия безмилостната смърт прекъсва нишката на неговия живот, а той е живял, без да се замисля за този фатален миг, сякаш ще бъде на земята вечно, потъва завинаги в бездната на безсмъртието, несигурен в съдбата, която го очаква отвъд!

Позволи ми, господине, да прекъсна за момент историята на моя живот и да ви разкажа за болезнената загуба, като ви опиша неимоверния и страшен стоицизъм, с който тази жена прие смъртта.

Госпожа дьо Веркен не беше вече млада жена (тогава беше на петдесет и две години), след някаква лудешка за възрастта си оргия скочила във водата, за да се освежи, и се простудила, на следния ден развила възпаление на белите дробове; на шестия ден й било казано, че й остават може би само двадесет и четири часа живот. Тази вест не я изплашила никак; тя знаеше, че ще пристигна, и беше дала разпорежданията си да бъда приета както подобава. Пристигнах и още на прага ми беше съобщено лекарското заключение, че същата нощ тя вероятно ще умре. Беше наредила да я положат в стаята, която беше подредена с най-изискан вкус и елегантност; лежеше неглиже в разкошно легло, покрито с лилави завеси, прелестно приповдигнати от гирлянди живи цветя: карамфили, жасмини, рози и туберози украсяваха всички кътчета на нейната спалня; цветя, които се изсипваха от кошнички, покриваха цялата стая и ложето й. Когато ме видя, протегна към мен ръце:

— Ела, Флорвил — ми каза тя, — прегърни ме и поседни на моето легло от цветя… Ти си пораснала и си станала по-хубава! Ох! Наистина, дете мое, твоята непорочност ти помага… Знаеш вече за моето положение… говориха ти, нали? И аз знам. След няколко часа няма да съм жива; не бих могла да допусна, че ще се видим за толкова кратко време… — И като забеляза, че сълзи напълниха очите ми, тя се усмихна и каза: — Хайде, глупачето ми, не ставай дете! Сигурно си мислиш, че съм нещастна, нали? Не се ли насладих достатъчно на този живот като жена? Не губя много, само годините, в които и без това трябваше да се откажа от всички удоволствия, а как бих могла да живея без тях? Наистина, ни най-малко не се оплаквам, че няма да доживея до старост; след известно време никой мъж нямаше да ме желае, а аз винаги съм искала да живея до тогава, докато у никого не будя отвращение. Дете мое, само вярващите се плашат от смъртта, разпънати постоянно между ада и рая, без да знаят кой ще се отвори за тях, потиснати от постоянна тревога и безпокойство. Аз не вярвах в нищо, сигурна съм, че и след смъртта си няма да бъда по-нещастна, отколкото съм била преди раждането си, така че ще затворя очи и ще заспя тихо в лоното на Природата, без болка и жал, без угризения на съвестта и без тревога. Помолих да бъда погребана под храста жасмин, там вече са приготвили мястото ми, там ще почивам, Флорвил, и атоми, излъчени от моето разпадащо се тяло, ще кълнят в цветята, които обичах най-много от всичко на света.

— Виждаш ли — продължи тя, като галеше бузите ми с клонка от жасмин, — когато догодина усетиш аромата на този храст, ти ще виждаш частица от душата на твоята стара приятелка и тя ще проникне до фибрите на твоя мозък, за да ти вдъхне добри идеи и да те накара да си спомниш за мен.

Сълзи течеха от очите ми… стисках ръцете на тази нещастна жена, исках да я склоня да се откаже от тези страшни идеи на материализма в полза на една система по-малко безбожна и нечестива. Едва обаче бях проявила това желание, когато госпожа дьо Веркен ме отблъсна с ужас: — Флорвил! — извика тя, — умолявам те, не отравяй със своите предразсъдъци последните мигове от моя живот, остави ме да умра спокойно. Презирала съм ги през целия си живот, не за да ги приема в мига на моята смърт!

Замълчах; слабо беше красноречието ми пред такава непоколебимост. Оплаквах госпожа дьо Веркен, без да правя повече опити да я покръствам, изискваше го чувството за човечност. Тя позвъни: веднага се чуха сладостните звуци на мелодичен концерт, които излизаха от съседната стая.

— Ето — каза тази епикурейка, — така исках да умра! Флорвил, не е ли по-добре така, отколкото обкръжена от свещеници, които смущават последните мигове живот с безпокойство, тревога и безнадеждност… Не, искам да покажа на твоите безбожници, че мога да умра спокойно, без да приличам по нещо на тях, и бих искала да ги убедя, че не религията е потребна, за да умре човек в мир и уравновесеност на духа, а само смелост и разум.

Свечеряваше се; в стаята влезе нотариусът, който тя беше повикала. Музиката замлъкна; тя издиктува своята последна воля; беше собственица на голямо имущество, вдовица от много години без деца. Записа значително завещание на приятелите си и на прислугата; после нареди да й подадат малка кутия от шкафа до леглото й.

— Ето какво ми е останало — каза тя, — малко пари и няколко бижута. Нека да се позабавляваме до края на вечерта; тук сте шест души в стаята, ще го поделя на шест части и ще направим лотария, всеки ще изтегли един лотариен билет и ще си вземе това, което му се е паднало.

Удивляваше ме хладнокръвието на тази жена: непонятно беше за мен как може една съвест, обременена с толкова грехове, така спокойно да очаква последния миг от своя живот, ужасна последица от пълното й безверие. Ако потръпваме ужасени при грозната смърт на някои злодеи, то колко по-страшна е такава закоравялост в мига на смъртта!

Всички нейни желания бяха изпълнени. Тя нареди да сервират чудесна вечеря, опита много от ястията, пи испански вина и ликьори, лекарят не й забрани нищо, като заяви, че в състоянието, в което е тя, нищо не може да й навреди.

Изтеглихме билетите от лотарията, на всеки се падна почти по сто луидора, в злато или в бижута. Едва бяхме приключили тази малка игра, когато тя внезапно изпадна в криза.

— И тъй… сега ще е, нали? — обърна се тя към лекаря все още в пълно душевно спокойствие.

— Госпожо, опасявам се, че…

— Ела при мен, Флорвил — каза тя, протягайки ръце към мен. — Нека да си кажем последно сбогом, бих искала да издъхна в обятията на добродетелта…

Притисна се конвулсивно към мен и в този миг нейните красиви очи се затвориха завинаги.

Бях чужда в тази къща и нищо повече не ме свързваше с нея, затова я напуснах веднага… можете да си представите в какво състояние бях… и колко този спектакъл ме потресе!

Твърде много се различаваше начинът на мислене на госпожа дьо Веркен от моя светоглед, за да мога най-искрено да я обикна; не беше ли тя първопричината за моето падение и всичките последици? Тази дама обаче, сестра на единствения човек, който се е грижил за мен през целия ми живот, се отнасяше към мене толкова доброжелателно, беше така великодушна, дори в минутите на смъртта си, че моите сълзи наистина бяха искрени и огорчението ми се увеличаваше от мисълта, че въпреки всичките си положителни страни, това нещастно същество се беше погубило само и сега, отхвърлено от лоното на Вечността, несъмнено очаква най-жестоки страдания, полагащи се за един живот, изпълнен с разврат. И само мисълта за безкрайната милост на Бога ме утешаваше в моите безнадеждни размишления; падах на колене и се осмелявах да моля Най-Висшето същество да се смили над тази нещастница. Аз, която толкова имах нужда от милосърдието на Небето, исках да го измоля за другите! Според възможностите си исках да укротя гнева на небето; отделих десет луидора от своя дял в лотарията на госпожа дьо Веркен и наредих веднага да бъдат раздадени между бедните от тамошната енория.

Последната воля на покойната беше изпълнена най-точно; беше се погрижила много старателно за всичко. Тленните останки на покойната бяха погребани под жасминовия храст, а на надгробната плоча беше гравирана само една дума: VIXIT.

Ето така се погуби сестрата на моя най-близък приятел; одухотворена и умна жена, толкова очарователна и талантлива, че при друго поведение би могла да заслужи уважение и любов сред всичките, които я познаваха, за съжаление тя събуждаше само презрение. С годините нейната разпуснатост се е увеличавала; няма нищо по-опасно от липсата на принципи във възраст, когато вече е изчезнало чувството за срам; покварата разяжда сърцето, изкушението задълбочава склонността към порочни постъпки и незабележимо довежда до престъпление, което се възприема като поредната допусната грешка. Невероятното заслепение на нейния брат не преставаше обаче да ме удивлява; толкова голяма е силата на добротата и наивността! Благородните хора никога не подозират злото у другите, защото те самите не са способни на това и затова много лесно стават жертва на първия негодник, който реши да ги измами; безочливият негодник, който цели да накърни честта или имуществото на благородния човек, неминуемо се унижава напълно и без да е доказал дори своята похватност в престъплението, още повече допринася за прослава на добродетелта.

Със смъртта на госпожа дьо Веркен изгубих всякаква надежда да получа някога каквито и да било вести за моя любим и за моя син; разберете ме, господине, че не можех да разговарям с нея за тези неща в страшното състояние, в което я сварих.

Смазана от тази катастрофа, измъчена от пътуването, което предприех в пълно отчаяние, реших да си отпочина известно време в Нанси в един хотел, където се установих, без да се срещам с абсолютно никой, още повече че господин дьо Сент Пра беше пожелал да скривам името си. Оттам написах писмо до моя наставник, като реших да замина едва след като получа отговора му.

„Нещастното момиче, което може би нищо не значи за Вас — му пишех аз, — което има право само на вашето съжаление, непрестанно нарушава вашето спокойствие. Вместо да облекча болката ви, причинена от голямата загуба, осмелих се да ви пиша за своите грижи, да ви моля за съвети и да очаквам вашите заповеди“ и т.н.

Но като че ли ми бе предопределено нещастието да ме настига навсякъде и непрестанно да бъда или жертва, или свидетел на зловещите му действия.

Една вечер се връщах доста късно от разходка в компанията на своята камериерка, с мен вървеше само това момиче и лакеят, който бях наела след пристигането си в Нанси; в хотела всички вече спяха. В момента, когато отварях вратата на своята стая, една жена, около петдесетгодишна, висока, все още много хубава, която познавах по външен вид още от времето, когато живеех в същия хотел, изскочи изведнъж от своята стая, съседна на моята, и се насочи въоръжена с кама в ръка към отсрещната стая. Естествената ми реакция беше да видя какво става… Затичах се. Прислугата ме последва. За миг само преди да успеем да вдигнем тревога или да се опитаме с нещо да помогнем… тази нещастница се нахвърли върху някаква жена, като я повали и заби в сърцето й ножа повече от двадесет пъти, после се извърна и изтича към стаята си, без да ни забележи. Тогава ни се стори, че това е някаква умопобъркана, не разбирахме какъв мотив може да има подобно престъпление. Камериерката и лакеят започнаха да викат, без да си дават сметка какво правят; със заповеден жест им наредих да мълчат, сграбчих ги за ръцете и ги вмъкнах в стаята си, където веднага се заключихме.

От коридора достигаха до нас отгласи от страшна бъркотия; смъртно наранената жена успяла да се довлече до стълбите, издавайки ужасяващи крясъци; преди да издъхне успяла да произнесе още името на своята убийца. И тъй като се знаеше, че същата вечер ние се бяхме върнали последни в хотела, арестуваха ни заедно с престъпницата. Показанията на умиращата не оставяха ни най-малко съмнение върху нас, затова полицията се задоволи да ни препоръча да не напускаме хотела до завършването на процеса. Закарана в затвора, престъпницата не признала нищо и се бранила срещу обвинението с голяма решителност; освен мен и двамата ми слуги, други свидетели нямаше, тъй че трябваше да застана пред съда… да дам показания… и старателно да прикрия тревогата, която разкъсваше душата ми. Та аз самата също заслужавах смърт, подобно на тази престъпница, която сега щях да изпратя на ешафод, благодарение на принудителните си показания; аз извърших същото престъпление!

Не знам какво бих дала да можех да избегна тези жестоки показания; струваше ми се, че с всеки въпрос изцеждат по капка кръв от сърцето ми. Трябваше обаче да говоря; свидетелствувахме каквото бяхме видели. Въпреки че всички бяха убедени в престъплението на тази жена, която, както разбрах, беше убила своята съперница, въпреки че съдиите бяха сигурни, че е виновна, оказа се, обаче, че без нашите показания не биха могли да я осъдят, тъй като в тази афера е бил замесен и някакъв мъж с подозрително поведение, който избягал и лесно би могъл да бъде подведен за извършването на това убийство. Но нашите показания и особено тези на лакея, който беше от персонала на хотела и познаваше добре дома, в който беше извършено престъплението… тези жестоки показания, които не бихме могли да откажем, без да се компрометираме, подпечатаха смъртната присъда на тази нещастница.

На последната ни очна ставка тази жена ме оглеждаше с изключително вълнение и най-неочаквано ме попита на колко съм години.

— Тридесет и четири — отговорих аз.

— Тридесет и четири ли? И произхождате от тази провинция?

— Не, госпожо.

— И се казвате Флорвил?

— Да — отговорих аз, — така ме наричат.

— Не ви познавах, госпожо — каза тя, — но сте почтена, и, както се говори, уважавана в този град. Това ми стига в моето нещастие.

После продължи развълнувано:

— Видях ви насън, сред всичките тези ужасии… бяхте с моя син… защото аз съм майка, и както виждате нещастна… същата фигура, същият ръст, даже същата рокля… и ешафодът се изправи пред очите ми…

— Насън ли? — извиках аз, — насън, госпожо… — Едва тогава си спомних моя собствен сън преди известно време; чертите на лицето й се бяха врязали в съзнанието ми; в тази жена аз разпознах същата фигура, която се появи заедно със Сеневал до ковчега от тръни… Очите ми се напълниха със сълзи; колкото повече се заглеждах в тази жена, толкова по-силно желаех да се откажа от показанията си… дори да приема върху себе си нейната смъртна присъда. Изпитвах желание да избягам, а не можех да се помръдна. Забелязаха, че съм много смутена, но съдът беше убеден в моята невинност, тъй че се задоволи само да прекъсне разговора ни… върнах се вкъщи съсипана, изпълнена с най-противоречиви чувства, причината за които не можех да си изясня. На следния ден тази нещастница беше изправена на ешафода.

Същият ден получих отговор от господин дьо Сент Пра. Той ме задължаваше да се върна. След всички тези фатални преживявания Нанси ми беше опротивял, напуснах го незабавно и се отправих към столицата, преследвана от призрака на тази жена, която сякаш викаше след мен: „Ти, нещастнице, ти ме изпрати на ешафода и не знаеш даже кого осъди на смърт!“

Потресена от безбройните удари на съдбата, изтерзана от мъка, аз помолих господин дьо Сент Пра да ми намери някакво убежище, където бих могла да завърша дните си в най-дълбоко усамотение, отдавайки се изцяло на строгите си задължения към религията. Той ми препоръча един манастир, където вие ме открихте; още същата седмица се преселих тук и реших да напускам неговите стени само за да посещавам два пъти в месеца моя наставник и да прекарвам приятни мигове при госпожа дьо Леренс. Но небесата не ми спестиха още един удар, не ме оставиха да се радвам дълго на приятелството си с нея: загубих я през миналата година. Нежността й към мен не ми позволи да я изоставя в тези последни жестоки минути; тя също умря в ръцете ми.

Не зная дали ще повярвате, господине? Нейната смърт не беше така спокойна, както смъртта на госпожа дьо Веркен; тя не се надяваше на нищо и не се страхуваше, че ще загуби всичко; другата, обратно, сякаш се плашеше от това, че ще загуби надеждата си. Не забелязах ни най-малки угризения на съвестта у жената, която би трябвало да се огъва под тяхната тежест, затова пък у тази, която беше освободена от всякакви грехове, като че ли те се появиха пред самия и край. Госпожа дьо Веркен в мига на смъртта съжаляваше единствено, че не е съгрешавала достатъчно, а госпожа дьо Леренс се упрекваше, че е вършила малко добро. Първата се беше покрила с цветя, оплаквайки единствено загубата на удоволствията, втората искаше да умре в покаяние, измъчвана от спомена за часовете, които не е посветила на добродетелта.

Замислих се над тези противоположности и някакво съмнение се прокрадна в душата ми. Защо е така, си казвах аз, защо спокойствието в последните мигове живот не е част от благоразумието, а като че ли повече част от безпътния живот? Но в същия миг чух някакъв дълбок вътрешен глас, който идваше от сърцето ми. Не е достойно, помислих аз, да се съмнявам в замисъла на Предвечния! Това, което бях видяла, трябваше да усили вярата ми; тревогата на госпожа дьо Леренс беше безпокойство за добродетелта, докато жестоката апатия на госпожа дьо Веркен беше последното доказателство за последиците от престъпността. Ах! Ако можех да си избера определен вид смърт, бих помолила Бог да бъде милостив и да ме дари с безпокойството на първата, като ме предпази от зашеметяващия пример на втората…

Такъв е краят на моята история. От две години живея в манастира Възнесение Господне, където ме настани моят благодетел. Да, господине, от две години живея там и не съм имала нито миг покой, всяка нощ ми се явява образът на нещастния Сент Анж и на тази бедна жена, която в Нанси изпратих на смърт. Ето в какво състояние вие ме намерихте, това бяха тайните от моя живот, които трябваше да ви доверя. Не бях ли задължена да го направя, преди да се поддадете на чувствата, които ви мамят? Сега сам виждате дали мога да бъда достойна за вас… и дали моята разкъсана от страдания душа може да донесе в живота ви каквато и да било радост…

Ах! Господине, повярвайте ми, откажете се от тази илюзия и ме оставете да се върна в своята сурова самота, която единствено сега ми подхожда. Ако ме измъкнете оттам, вие ще имате пред очите си завинаги образа на гузната съвест, скръбта и нещастието!

* * *

Госпожица дьо Флорвил завърши своя разказ силно развълнувана. По природа жива, чувствителна и деликатна, тя не можеше да си припомни всичките нещастия, без да ги преживее отново.

Господин дьо Курвал, който не можеше да види в последните събития от нейния живот ни най-малки аргументи за отказ от своите намерения, най-настойчиво успокояваше любимата жена.

— Повтарям ви — каза той, — във всичко това, което ми разказахте, наистина има неща странни и фатални, но нито едно от тях не би могло да безпокои съвестта ви или да навреди на репутацията ви.

… Тази авантюра на шестнадесет години… наистина тъжна, но самите обстоятелства ви оневиняват… Младостта ви, влиянието на госпожа дьо Веркен… този млад човек, вероятно много красив… който сигурно повече не сте виждали, нали? — продължаваше господин дьо Курвал с известно безпокойство в гласа — и който сигурно никога повече няма да видите…

— О, никога, съвсем сигурно! — отвърна Флорвил, отгатвайки повода за безпокойство на господин дьо Курвал.

— Е, добре тогава, нека да стигнем до някакво разбирателство, да приключим всичко! Кълна се, госпожице, че във вашия живот няма нищо, което би могло в сърцето на един почтен човек да намали уважението, което заслужават вашите добродетели, нито да отнеме част от възхищението ми пред вашите прелести.

Госпожица дьо Флорвил помоли обаче да й бъде разрешено да се завърне в Париж, за да се посъветва за последен път със своя наставник, като обеща, че от нейна страна няма да има никакви трудности. Господин дьо Курвал не можеше да й откаже такова благородно задължение; тя замина и след осем дни се завърна заедно с господин дьо Сент Пра. Дьо Курвал го прие с нечувано гостоприемство, като му засвидетелствува по най-деликатен начин колко го ласкае връзката с момиче, което е расло под опеката на господин дьо Сент Пра, помоли го също да запази завинаги титлата на братовчед на тази прелестна особа. Сент Пра отговаряше също най-учтиво и продължи да му описва най-ласкаво положителните страни от характера на госпожица дьо Флорвил.

Дойде най-после толкова желаният от господин дьо Курвал ден; състоя се церемонията по бракосъчетанието и при четенето на брачния контракт младоженецът беше силно изненадан, когато се оказа, че господин дьо Сент Пра, без да предупреди никого, е прибавил към годишната рента на госпожица дьо Флорвил четири хиляди ливри, като й вписал също в завещанието си дарение от сто хиляди франка.

Това необикновено момиче се разплака, приемайки новите добрини на своя наставник, но дълбоко в душата си беше доволна, че ще може да предложи на човека, който така високо я оцени, богатство, поне толкова голямо, колкото досега е притежавал.

Сърдечност, най-чиста радост, взаимно уважение и привързаност от страна на двамата младоженци придружаваха този брак; фатален брак, над който вече се сгъстяваха застрашителни облаци.

Господин дьо Сент Пра, както и всички приятели на младоженците, прекара осем дни в дома на Курвал, но самите те отказаха да се завърнат веднага с него в Париж, решиха да останах в имението до зимата, докато уредят всички въпроси, свързани със стопанството, за да могат после да си позволят подходяща къща в Париж. Господин дьо Сент Пра беше натоварен със задължението да открие в съседство такава къща, за да могат да се посещават взаимно по-често. Радвайки се на надеждата за щастливото си бъдеще, семейство Курвал живееха заедно вече три месеца, даже вече очакваха и потомство, за което веднага съобщиха на господин дьо Сент Пра, когато непредвидени събития внезапно разбиха щастливия им живот и превърнаха розите от брачното ложе в надгробни кипариси.

Тук перото ми пада от ръката… Длъжен съм да помоля читателите да се смилят и да се въздържат от по-нататъшно четене… да… да захвърлят веднага книгата настрана, ако не искат да потреперят от ужас… Тъжна е участта на човека на тази земя… жестоко си играе съдбата с него… Защо нещастната Флорвил, същество най-добродетелно и достойно за истинско щастие, при непонятно стечение на обстоятелствата ще се окаже най-отвратителното чудовище, което някога е сътворявала Природата?

Тази нежна съпруга, приседнала до мъжа си, четеше английски роман, изпълнен с невероятни коварства, една книга, която беше много нашумяла тогава.

— Наистина — каза тя, оставяйки книгата, — това е една история толкова трагична, колкото и моята собствена!

— Толкова трагична, колкото твоята! — извика господин Дьо Курвал, притискайки нежно съпругата си в своите обятия. — О, Флорвил, мислех, че си забравила вече своите нещастия! Виждам, че съм се лъгал… защо до сега нищо не си ми споделила?

Госпожа дьо Курвал се потопи безчувствена в размисъл; не отговаряше дори с дума на неговите ласки, в един миг тя го отблъсна несъзнателно с ужас и се отпусна на дивана, хълцайки. Напразно благородният й съпруг падна на колене пред нея, заклинайки любимата си жена да се успокои и да му обясни причината за своето отчаяние. Госпожа дьо Курвал продължаваше да го отблъсква и да отвръща глава, когато той правеше опит да изсуши сълзите й, до такава степен, че Курвал, убеден, че тъжните спомени за отдавнашната любов са се възпламенили отново, не можа да се въздържи да изрази горчивите си съмнения. Госпожа дьо Курвал го изслуша мълчаливо.

— Не — отговори тя най-после, ставайки, — не, не е това… грешиш, ако мислиш, че това е причината за моята мъка. Не спомените ме разтревожиха, а някакви смътни предчувствия… Аз съм щастлива с теб… много щастлива… но не съм родена за такова щастие. Невъзможно е то да трае дълго; родена съм под фатална звезда, зорницата на радостта е била за мене винаги светкавица, която известява гръм. Ето кое ме кара да потръпвам… Боя се, че не сме предопределени един за друг. Днес съм твоя съпруга, утре може би вече няма да бъда… Таен глас дълбоко в сърцето ми подсказва, че това мимолетно щастие за мен е само сянка, която ще се разпадне като цвете, прецъфтяло за един ден. Не ме обвинявайте в каприз или студенина, виновна е моята свръхчувствителност; нещастията ме научиха да гледам на нещата от най-пагубната им страна, жестоко следствие от всичките превратности на моята съдба.

Господин дьо Курвал, на колене пред своята съпруга, се мъчеше да я успокоява и утешава, когато изведнъж…

Наближаваше седем часът, здрачаваше рано… беше октомври… Лакеят влезе и съобщи, че някакъв непознат иска настойчиво да разговаря с господин дьо Курвал. Флорвил потрепера… неволни сълзи се стичаха по бузите й, тя залитна, искаше да каже нещо, но гласът й замря.

Господин дьо Курвал, притеснен от състоянието на своята жена, нареди да помолят госта да изчака и побърза да й помогне. Но госпожа дьо Курвал, която се страхуваше да не припадне от силното вътрешно вълнение, се стараеше на всяка цена да прикрие въздействието, което имаше върху нея съобщението, повдигна се с усилие и каза:

— Нищо… нищо ми няма… нека влезе.

Лакеят излезе и след миг се върна, следван от един мъж на тридесет и седем — тридесет и осем години, с приятна физиономия, която издаваше обаче дълбока скръб.

— Татко! — извика непознатият, хвърляйки се в краката на дьо Курвал. — Можеш ли да познаеш сина си, изгубен преди двадесет и две години и жестоко наказан за своите грешки от нещастия, които го сполетяваха непрестанно?

— Кой? Вие сте мой син?… Велики Боже! Пръст на съдбата ли е това?… Кой те накара да си спомниш за моето съществуване?

— Сърцето ми… моето каещо се сърце, което никога не е преставало да те обича! Изслушай ме, татко… изслушай ме, имам толкова неща да ти разказвам, седнете, ако обичате… и вие, госпожо — говореше младия Курвал, обръщайки се към съпругата на своя баща. — Извинете ме, че още при първата среща съм принуден да разкрия пред вас страшните нещастия, сполетели нашето семейство, които е невъзможно повече да крия от моя баща.

— Моля, говорете, господине — прошепна госпожа дьо Курвал със сподавен глас, отправяйки блуждаещ поглед към младия мъж, — езикът на нещастието ми е познат още от детинство.

И пътникът спря поглед тогава на госпожа дьо Курвал и отвърна с неволна възбуда:

— Нещастна, вие… госпожо? О, небеса! Не е възможно да са се стоварили върху вас такива, каквито върху нас. Всички седнаха… Трудно е да се опише състоянието на госпожа дьо Курвал… тя ту повдигаше поглед, ту го забиваше в земята… дишаше тежко. Господин дьо Курвал изтриваше сълзите си, синът му се опитваше да го успокои, молеше го да го изслуша с внимание. Най-после подеха разговор.

— Толкова много неща имам да ти разказвам, татко — започна младият Курвал, — че ми разреши да отмина детайлите и да ви съобщя най-важните. Дайте ми дума и вие, госпожо, че няма да ме прекъсвате, докато не завърша цялата история.

— Татко, с тебе се разделих, когато бях на петнадесет години; последвах майка си, която в заслеплението си обичах повече от теб. Тя те беше напуснала преди много години. Открих я в Лион, но нейната развратност ме ужаси до такава степен, че ако исках да запазя остатъците от уважението, което й дължах като майка, трябваше колкото се може по-бързо да избягам от там. Заминах за Страсбург, където се беше установил един полк от Нормандия…

Госпожа дьо Курвал го погледна с ужас, но успя да се овладее.

— Успях да заинтригувам със своята съдба командира на полка, един полковник — продължаваше младия Курвал — и той ме назначи младши лейтенант; след около година се намерихме в гарнизона на Нанси заедно с целия полк… Там се влюбих в братовчедката на някоя си госпожа дьо Веркен; прелъстих съвсем младото момиче и имах син от нея, а после най-недостойно я изоставих…

При тези думи госпожа дьо Курвал потрепера; глух вопъл се изтръгна от гърдите й, но тя не помръдна и остана неподвижна във фотьойла.

— Тази нещастна авантюра беше причина за всичките ми неволи. Дадох детето за отглеждане на някаква жена, която живееше наблизо до Метц. Тя ми обеща да го отгледа най-грижовно. След време се завърнах в своя полк. Всички осъждаха моето поведение, тъй като тази госпожица не се показа повече в Нанси и върху мене се стовариха обвиненията за нейното изчезване. Тя беше толкова хубава, че от нея се интересуваха много мъже в този град, всички до един готови да ми отмъстят. Трябваше да се явя на дуел с един от тях, убих своя противник, а после заминах за Торино заедно с моя син, който взех, преминавайки покрай Метц. Дванадесет години служих на краля на Сардиния. Няма да ви разказвам за нещастията, които ме сполетяваха, бяха наистина безбройни. Едва когато напусне Франция, човек започва да я цени! Междувременно моят син растеше и ставаше все по-обещаващо момче. В Торино се запознах с една французойка, която беше компаньонка на една от нашите принцеси, омъжена в тамошния кралски двор; тази многоуважаема дама се заинтересува от моите нещастия; аз се осмелих да я помоля да заведе моя син във Франция, където да може да продължи образованието си, като й обещах да оправя финансите си и след шест години да отида и да си взема момчето. Тя прие и заведе в Париж моето нещастно дете, не жалеше средства за неговото образование и редовно ме уведомяваше за неговия напредък.

Една година преди уговорения срок аз се върнах във Франция, потърсих веднага тази дама, изпълнен със сладостната утеха, че ще прегърна своя син, Този плод на предадената любов…, която още тлееше в сърцето ми. Твоят син не е вече между живите, ми каза най-неочаквано моята благородна приятелка, обливайки се в сълзи. Той стана жертва на същата страст, която е донесла нещастие и на неговия баща. Бяхме го взели с нас на село, в едно имение; там той се влюби в едно красиво момиче, чието име се заклех да пазя в тайна; повлечен от неудържимата си страст, той искал насила да изтръгне това, което бранила нейната добродетел… един удар на нейната ръка, предназначен само за да изплаши нападателя, го засегнал право в сърцето и причинил смъртта му.

Госпожа дьо Курвал изпадна във вцепенение, което като че ли застрашаваше живота й; очите й останаха неподвижни, кръвта застина в жилите й. Господин дьо Курвал, който прекомерно добре разбираше трагичната връзка между нещастните събития, прекъсна сина си и се притече на помощ на жена си. Тя от своя страна се върна в съзнание и с героична решителност извика:

— Остави го да говори, може би все още не съм стигнала до края на моите нещастия.

Истина е, че младият Курвал не разбираше защо тази жена приема така мъчително фактите, които — както той съдеше — я засягаха само косвено, но отгатвайки нещо необичайно в поведението на съпругата на своя баща, той я гледаше с нарастващо безпокойство. Господин дьо Курвал стисна ръката на сина си и отвличайки вниманието му от отчаяната Флорвил, му нареди да продължи разказа си, като се спира само на най-същественото и премълчава подробностите, защото неговата история съдържа тайнствени обстоятелства, които трябва да бъдат изяснени.

— Отчаян от смъртта на сина си — поде отново разказа си пътникът, — без никого във Франция, който би могъл да ме задържи… освен баща ми, който не смеех да видя, страхувайки се от неговия гняв… реших да замина за Германия. О, мой нещастни татко — извика младият Курвал, покривайки ръцете му със сълзи, — събери всичката си смелост, моля те, очакват те най-жестоките факти от моя разказ… Току-що бях пристигнал в Нанси, когато научих, че някоя си госпожа Дебар… а това беше фамилното име, което беше приела майка ми само за да повярваш в нейната смърт… научих, че тази госпожа Дебар била хвърлена в затвора, защото е пронизала с кама своята съперница и на следващия ден ще бъде изправена на ешафода.

— Виждаш ли — извика госпожа дьо Курвал, като се хвърли в обятията на своя мъж, обляна в сълзи, — ето и краят на моите нещастия.

— Да, скъпа, разбирам всичко — прошепна господин дьо Курвал. — Заклинам те, позволи на сина ми да завърши своя разказ.

Флорвил замлъкна, дишайки тежко, лицето й застина в гримаса на най-страшно напрежение.

— Като научих тази новина — продължи младият Курвал, — първо проверих дали няма някаква грешка в името. За съжаление оказа се, че убийцата е моята майка. Поисках свиждане, властите ми разрешиха и аз попаднах в нейните прегръдки. „Умирам виновна, ми каза тази нещастна жена, но има нещо фатално в обстоятелствата около осъждането ми на смърт. За това убийство можеше да бъде осъден друг, той беше издирван даже, всички улики бяха против него; но някаква жена и нейната прислуга, които случайно били тогава в хотела, видели моето престъпление, въпреки че аз самата, изпаднала в голяма възбуда, не съм ги забелязала. Техните показания станаха единствена причина за моята смърт. Какво да се прави! Нека не губим повече време в напразни оплаквания! Имам да ти доверя много важна тайна, сине!… Още щом затворя очи завинаги, ще заминеш при моя мъж и твоя баща; ще му кажеш, че между многобройните мои престъпления има едно, за което никога не е узнал и което искам да му призная… Ти имаш сестра, сине… Тя дойде на бял свят една година след тебе… Толкова те обожавах, че се изплаших да не би това момиченце да намали твоите права някога, когато се омъжи, и да пожелае част от имуществото, което трябваше да ти принадлежи. За да запазя всичко само за тебе, цялото наследство, използувах отсъствието на баща ти и се освободих от това момиченце; постарах се и в бъдеще моят мъж да няма никакво потомство от нашия брак. Моята разюзданост ме хвърли скоро след това в други злодеяния, които предотвратиха моите намерения, но ме накараха да извърша още по-ужасни престъпления. Що се отнася до това момиченце, бях решила без никаква жалост да я умъртвя. Бях се заела вече да извърша това срамно дело заедно с дойката, на която плащах богато, когато тази жена ми каза, че познава един мъж, женен отдавна, който обаче напразно очаква желаното потомство. Тя предложи да ме освободи от дъщеря ми, без да се налага да извършваме престъпление, и то по начин, който да й гарантира щастливо бъдеще. Съгласих се без колебание; още същата нощ момиченцето беше подхвърлено пред вратата на този човек с едно писмо, скрито в люлката й… Веднага след смъртта ми побързай за Париж, измоли от баща си прошка и го помоли да не ме проклина и непременно да открие и вземе при себе си детето.“

При тези думи майка ми ме прегърна, опитвайки се да успокои смущението и раздвоението, в което изпаднах, научавайки всичко това. На следния ден тя бе екзекутирана! Опасна болест за малко не ме вкара в гроба; две години бях между живота и смъртта. Нямах нито сили, нито смелост да ти пиша. Веднага, щом възвърнах здравето си, трябваше да изпълня поръката, да се хвърля в краката ти и да измоля прошка за нещастната ти съпруга и да ти съобщя името на човека, от когото можеш да научиш всичко за моята сестра; това е господин дьо Сент Пра…

Господин дьо Курвал падна в несвяст, напуснаха го всички душевни сили… положението му беше наистина сериозно.

Флорвил, разкъсвана от нетърпение повече от четвърт час, внезапно стана и със спокойствие, което издаваше окончателната й решителност, заяви: — Е, скъпи мой! — каза тя на Курвал. — Сега вече вярваш ли, че няма на света по-ужасна престъпница от нещастницата Флорвил?… Погледни ме, Сеневал! Познаваш ли собствената си сестра? Момичето, което прелъсти в Нанси? Убийцата на нашия син, съпругата на собствения си баща, гнусно създание, което изпрати на ешафод собствената си майка… Да, господа, страшни са моите престъпления. Към когото и от вас да обърна очи, побиват ме тръпки от ужас… Виждам любовник в собствения си брат, съпруг в лицето на родния си баща, а обърна ли взор към себе си, не мога да не видя отвратително чудовище, което прободе с нож сърцето на своето дете и осъди собствената си майка на смърт…

Ще стигнат ли всичките мъчения на ада, за да ме накажат? Или може би смятате, че ще смогна да живея с огромната мъка, която терзае сърцето ми? О, не! Има още едно престъпление, което все още не тежи на съвестта ми, но което ще отмъсти за всички вас…

За един миг нещастницата се хвърли върху пистолетите на Сеневал, измъкна оръжието му и невъзмутимо стреля в главата си, без да можеше който и да било да й попречи. Тя издъхна, без да каже нито дума повече.

Господин дьо Курвал изгуби съзнание; синът му, потресен от страшната сцена, викаше отчаяно за помощ. Но за Флорвил нямаше вече спасение; сянката на смъртта се спусна на лицето й, в изкривените му черти можеше да се прочете ужасна смесица от мъчителното сътресение, причинено от насилствената смърт и конвулсиите на безнадеждността… тя плуваше в собствената си кръв.

Господин дьо Курвал беше пренесен в леглото си; два месеца той прекара на ръба между живота и смъртта. Синът му също преболедува, с много грижи и нежност той успя да възвърне силите и здравето на своя баща. След всичките жестоки удари на съдбата те двамата решиха да се оттеглят от света. Пълното усамотение ги скри завинаги от любопитството на приятелите; там, в лоното на добродетелта и вярата, те завършиха своя трагичен и тъжен живот, отдадени един на друг, убедени, както и всички, които ще прочетат тази печална история, че човек може да намери спокойствие само във вечната тъмнина на гроба, там единствено той е освободен от злината на себеподобните си, от собствените си страсти и преди всичко от фатализма на съдбата.

Информация за текста

© Здравко Хатибов, превод от френски

Florville et Courval (ou le Fatalisme), 1800

Сканиране и разпознаване: mIRCata, 2010

Корекция: Yo, 2010

Тази новела е №6 от сборника „Любовни престъпления“ (Les Crimes de l’amour, Nouvelles héroïques et tragiques, 1800)

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2010-07-07 18:30:00

1

„Ах, скъпи мой! Никога не се опитвай да развращаваш жената, която обичаш; това може да има непредвидими последици“ — казала една разумна жена на приятеля, който искал да я прелъсти. Жено, достойна за възхищение, позволи ми тук да цитирам твоите думи; те така добре отразяват душата на жената, която много скоро след това спасила живота на същия мъж, че бих искал те да бъдат гравирани като сентенция върху паметника на Паметта, където твоята добродетел ти отрежда достойно място.

2

Да се запомни изразът: „някаква напълно непозната жена“, за да не се загуби после нишката на разказа. Флорвил ще бъде сполетяна от още нещастия, докато воалът на загадката се вдигне и тя разбере коя е жената, която е видяла насън.

Оглавление