«Мило дете»

Стаята бе просторна, на седмия етаж на хотел „Блекстоун“, на улица О’Фаръл в Сан Франциско. Вътре нямаше нищо, което да го задържи, освен портативния радио-грамофон, едничката плоча и мрака.

В стаята влезе усмихнат и се заразхожда, мъчейки се да реши какво да прави. Имаше на разположение още шест часа и понеже времето бе предостатъчно, не искаше да мисли за това.

Повече не забелязваше стаята. Денем трансперантите на единствения прозорец я правеха тъмна. Вечер запалваше лампата в банята и оставяше вратата пооткрехната, да му свети колкото да не се блъска в мебелите. Но въпреки това се спъваше. И то не че не можеше да ги види, а просто защото отново бе сам и изобщо не гледаше. Нямаше какво да гледа вече.

Припомни си всичко.

В сърцевината на всичко бе споменът за нея.

Крачеше тихо из стаята, обръщаше се, блъскаше се в рамката на вратата, в ръбовете на столовете и в разни други предмети, движеше се несъзнателно с ослепен от спомена поглед. Внезапно спря, свали си шапката и палтото, протегна се и разтърси глава, както правеше на ринга, като е объркан.

Нищо нямаше.

Можеше да продължава сякаш изобщо не бе я познавал. Можеше да бъде невъздържан в постъпките си, да се смее високо и все някой ден щеше да се оправи. Можеше да я кара като всеки друг на света, но се съмняваше дали му се иска така. Лазери бе казал, че сега е в по-добра форма от друг път, но Лазери нямаше представа от онова, което знаеше той.

Ароматът на косата й, вкусът на устните й и чертите на лицето й се възвръщаха в него. Стомахът му се сви. Усмихна се и седна на леглото. След малко стана, отиде до портативния грамофон, включи го и сложи игличката върху плочата. После се излегна по корем на леглото и заслушан в музиката, се замисли за нея. „Мило дете — каза си той, — споменът за теб е едничката истина, която зная. Нашата обич е едничката красота в живота ми. В сърцето ми е останал един-едничък смях, смехът на твоето сърце в моето, когато бяхме заедно“.

Телефонът иззвъня. Знаеше, че е Лазери. Стана и спря грамофона.

— Джо? — обади се Лазери.

— Да.

— Добре ли си?

— Абсолютно.

— Помниш ли какво ти казах?

— Какво ми каза?

— Да не го взимаш надълбоко.

— Това и правя.

— Не откачай!

— Добре.

— Какво ти е?

— Нищо, спях.

— Така ли? Добре, ще се видим в девет.

— О кей.

— Нещо става с теб — каза Лазери.

— Глупости.