«Великденското яйце»

За лейди Барбара, която произлизаше от славен род на бойци и бе една от най-сърцатите жени от своето поколение, фактът, че синът й е отявлен страхливец, си бе тежко бреме. Каквито и положителни качества да притежаваше Лестър Слагби — а в някои отношения той бе направо чаровен, — храбростта не спадаше към отличителните му черти. Като невръстно дете страдаше от детска плахост, като момче — от боязливост, нетипична за момчетата, а в младежките години безпочвените му страхове се смениха с други, още по-мъчителни поради обстоятелството, че почиваха на старателно премислени основания. Той изпитваше неприкрит ужас от животни, огнестрелните оръжия го хвърляха в смут, а и за нищо на света не би прекосил Ламанша, без най-напред да съпостави мислено броя на спасителните пояси с този на пасажерите. Яхнеше ли кон, изглеждаше така, сякаш се нуждае от допълнителни ръце досущ като някой индуистки бог — поне четири, за да стиска поводите с всички сили, и още две, с които успокоително да потупва животното по врата. Лейди Барбара отдавна бе спряла да се преструва, че не забелязва тази тъй ясно изразена слабост на сина си; с обичайния си кураж тя гледаше истината в очите и като добра майка го обичаше въпреки всичко.

Пътуванията из континента, особено по разни места, които оставаха встрани от големия туристически поток, бяха любимо занимание за лейди Барбара, а Лестър я придружаваше при всяка възможност. Великденските празници обикновено я заварваха в Кнобалтхайм, планинска област в едно от онези малки княжества, които изглеждат като едва забележими лунички върху картата на Централна Европа.