«Годината 1876»

I. Изпращам те, годино, и мрачна, и печална,със болка във гърдите, със мъка на душа;що люде благородни, що бляскави надеждити грабна и отнесе от нашата земя!        Аз помня наща радост ти като се зададе,        и нашите надежди, и нашите мечти —        ще дойде пролет красна, тиранина ще падне,        безценната свобода и нас ще озари.И с вяра в наще сили и в тия на народа,тръгнахме ние всинца из тоя малък градда минем в България, народа да подигнемна бой ужасен, страшен, на смърт и на живот.II. И минахме ний всинца по Дунава замръзнал,народа ни посрещна с разтворени ръце.И нащо слово силно, и сладко, и опасно,той слушаше със жадност, със весело лице.        „Готови сме ний всинца след вази да вървиме-        народа ни продума — нещем такъв живот!        Ний искаме свобода, за нея ще измреме!        Без нея ний до сега живяхме като в гроб!“И работа голяма кипна и се захвана.Приготвяше се всеки честен човек за бой.Със гордост българина главата си подигнаи своя кръвопиец без страх погледна той.        Работата спореше и радост безпределна        усещаше тогава българското съце.        Една мисъл свещена блесна и се разнесе        от Дунава широки до Бялото море.Турция ще падне, свободата безценнаще дойде и сред нази байрака да забие.И ново, силно царство със ред, любов и правдаот пепела погански ще да произрасте.III. Работата кипеше. Тиранина уплашен,трепереше от ужас в предсмъртния си час:„Там долу кръв се лее и тук за бой се стягат,къде аз ще се дяна, проклятие и ад!        Ще падна, то се види, и жертва на гнева им,        аз много ще пострадам във техните ръце.        Но пак надежда има: моя ханджар изострен        е майсторски забоден във тяхното сърце!Оковите железни не се тъй лесно счупват,ръцете претрошени не могат да бият.И робите бездушни от страх ще се разбягат,лицето ми кат видят и моя страшен гняв!“        И с вяра в свойте думи, той пак в разврат задряма,        сал изредко се стресва от някой грозен лик.        Зад робите страхливи Русия той съглежда        със свойте войски силни, със своя остър щик.Тя иде като буря, сърдита, разгневена,на роба да помогне, тирана да строши.От радост се покланят героите на Балканаи Дунава славянски със вселост шумти.        „Ще падна, веч е ясно — тиранина продума —        но ази ще падна кат стар и силен дъб,        и много млади сили аз ще да затисна        под мойте дълги колни, под моя тежък труп.“IV. Дойде Априлий 20 и знамето зелено