«Другата буза»

Вижте сега, тоя Дрю… тъкмо такъв човек имам предвид, когато казвам, че мнозина съвсем свестни хора си имат смахната жилка. Заможен, щастлив, с чудесна жена и две чудесни хлапета. Човек, дето и посред нощ ще хукне да помага някому. Кой би повярвал, че цели дванайсет години от живота си ще крои отмъщение за такава дреболия като кражба на чифт копчета за ръкавели?

Вярно, добри копчета бяха. Чиста платина, с по един голям диамант. Бяха му подарък от една жена, а за нея даваше и душата си. После тя го заряза и съвсем не му бе леко.

Добре де. И тъй, остана му само този чифт копчета. За него те се превърнаха в символ. Носеше ги непрекъснато. Често пътуваше по служба и нощем ги криеше под възглавницата си. Денем бяха във вътрешния джоб, под портфейла.

Както и да е, веднъж замина за Фили. Трябваше да се срещне с един търговец на едро близо до пристанището. Както слизаше по Втора улица с лъскавата си кола — казват, струвала му шест бона, — изведнъж налетя на камион с въглища. Нищо сериозно — смачкана предна броня и счупено стъкло. Но не му беше приятно. Доста се стресна. Излезе и видя в кабината на камиона някакъв съвсем зелен младок. Дрю отиде при него, извади портфейла, даде му визитка и рече:

— Не се тревожи, мой човек. Ще речем, че вината е моя. Каквото има за плащане, аз ще го уредя.

Шофьорът едва не му се разплака на рамото. Да, може и Дрю да е бил виновен. Но по-вероятно е станало заради другия. Знае ли някой…

После Дрю се качи в лъскавата кола и замина да си гледа работата. А копчетата? Познахте. Беше ги изтървал, докато вадеше портфейла. Разбира се, наоколо имаше тълпа. Безделници от пристанището. И когато се върна да търси, естествено вече ги нямаше.

Може би още си мислите, че е било дреболия? Да, но не и за него. Казвам ви, те бяха заели място в неговия живот. Тия копчета бяха единственото, което му оставаше от онази жена. Две години я бяха замествали и сега сякаш отново я губеше.