«Тримата»

Тримата бяха изплашени. Величава както винаги, госпожа Мълиган стоеше между Бени и Бетси, стиснала с твърда и безмилостна хватка двете потни вратлета. Джордж стоеше пред тях и мърлявото му личице издаваше каква борба между приятелската вярност и инстинкта за самосъхранение бушува в гърдите му. Бяха ги хванали на местопрестъплението. Естествено, идеята дойде от Джордж. Всичките му идеи бяха добри и най-често свършваха по този начин. Дайте да палнем две бомбички пред вратата на госпожа Мълиган, да натиснем звънеца и да изчезнем. Защо точно госпожа Мълиган? Защото тя бе ужасът на всяко хлапе от квартала. Не че някому бе сторила нещо лошо. Но беше толкова тайнствена. С никого не говореше и вечно ходеше в черно. Една невежа майка веднъж бе казала на палавия си син, че ако не кротува, госпожа Мълиган ще дойде да го вземе. Тази история плъзна наоколо и се разрасна като лавина. Госпожа Мълиган яде малки момченца и момиченца. Крие се в тъмните ъгли и скача върху децата. Тя… е, сега тя бе спипала Бени, Бетси и Джордж. Преди малко четиримата палнаха бомбичките и натиснаха звънеца. После хукнаха зад ъгъла… и попаднаха право в жилавите ръце на госпожа Мълиган. Светкавично, ала като че без усилие, тя стисна вратлетата на Бени и Бетси, а към Джордж отправи свиреп поглед.

Няколко мъчителни секунди те стояха като жива картина. Джордж можеше да избяга, но врагът държеше в плен двете по-малки деца. По негова вина. Джордж остана на място с отворена за рев уста.

— Елате с мен — тихо каза госпожа Мълиган.

Три чифта уплашени очи се взряха в лицето й, ала то бе непроницаемо. Когато се обърна и тръгна по стъпалата, три чифта крачета я последваха покорно, макар и без желание. Тъй минаха през страшната врата към незнайното отвъд нея.

Но се оказа, че не е чак толкова страшно. Имаше пъстри басмени завески и приятно контрастиращи покривала за мебелите. Имаше още дебел килим, канарче и голям аквариум. Госпожа Мълиган отведе тримата към грамаден диван и леко, но властно ги побутна да седнат. Толкова бяха изплашени, че останаха по местата си като кукли. Госпожа Мълиган се разсмя и излезе от стаята.

— Страх ме е, Джордж — каза Бетси.

— Мен пък не ме е страх — едва избъбри Бени.

Джордж стрелна поглед наоколо.

— Дайте да бягаме!

— Не — възрази Бени. — Татко казва, че ако около теб хвърчи бръмбар, но не помръднеш, той ще си отиде.

— Или змия — плахо прошепна Бетси.