«Приказният свят на Ангел Каралийчев»

Какво е нужно, за да се роди приказка, да те грабнат и поведат по неизминати пътища трите обикновени думи, превърнати в златно слово: „Имало едно време…“

Дълги години и столетия хората навиват върху старото кълбо на земята многоцветните нишки на приказката — родна майка на човешкия род и литература. Приказката, която и днес се създава на различни езици от народите на всички страни. Приказката, която ще живее, докато са живи хората и ще радва, докато свят светува и още два дни.

Всяка нощ на Шехеразада би била последна, ако нейната приказка, създавана под мрачния поглед на тирана, не изминаваше с омайни думи и ситни крачки пътя до утрото. Хиляда и една са последните нощи на вълшебницата с повтарящия се всекинощен страх. И хиляда и един са новите изгреви, докато тя събира сила и дъх за приказка, без която светът не е вечен.

Ангел Каралийчев разказва и връща на своите големи и малки читатели това, което сам е получил от баба Тодора и дядо Ангел, от песните на майка си, това, което е дочул от стражишките ветрища и гласове, връща богатството, което е добил от великия детски писател — българския народ.

С Ангел Каралийчев се повтаря тази стара история.

— Разкажи ни приказка — молят го момче и момиче. — Аз съм Любка, аз съм Иван.

И приказникът разказва.

След време отново момче и момиче присядат до неговото коляно.

— Разкажи ни приказка.

— Нали вече я слушахте. Не ви ли омръзна?

А те се усмихват.

— Разказвал си приказка на майка ми и на баща ми. Аз съм Елена. Аз съм Петър.

Става ти чудно и страшно дори само като си помислиш, че някога не е съществувал познатият и близък свят на Ангел Каралийчев.

Било е време, когато за нас ги е нямало Мърморан и Мърморанка, тяхната къщурка с провалена стряха и килнат комин. Не сме срещали Снежното момиче, не сме чели писмото на Груйчо Тухларчето до неговия дядо Груйчо от село Каменец. Било е време, когато читанката на Славето не е разговаряла със синигерчето, а майчината сълза на лястовичката не е стопляла сакатата си рожба, сгушена от студ и мъка в дъното на счупено гърне. Преди житената питка да се появи на страниците на списание „Детска радост“, животът е бил по-беден и гладен. По-малко са били звуците край нас без ореховата гъдулка да ниже песни и да радва душите на черните буболечки. По-малко са били багрите по нашите полета без дъгата на Стражица и без цветните лъки на самодивското сборище Кушкундалево.