«Ако…»

Какво би почувствувал, читателю, ако си на тридесет и кусур години и ти кажат, че „си насмогнал на харчовете си“?

Героите от „Портрети на небесни тела“ изведнъж се усещат… обидени и разтревожени. Прозата на Росен Босев — небрежна, евтушенковски „космоезична“ и по радичковски шаржово-гротескна — преобръща с острието на иронията наносите на привичното: живеят си Людмил, Данчо, Галя, Владай и Христо спокойни е своя уреден живот и доволни от малките си завоевания — красива и умна любовница или уникален делтаплан, или придобито с много настойчивост семейно щастие… Но като сянка в мрачен ден — необяснимо откъде дошла и самата тя трудно доловима — ги притиска себенедоволсвото. Докато изведнъж поискват да скъсат въжетата, с които всекидневието ги е привързало към земята, да се втурнат назад през времето — към младежката мечта сами да построят дирижабъл…

Отдавна, по повод първата част на романа (публикувана като самостоятелна творба в сп. „Пламък“) бях писал, че този романтичен спомен се извисява над сетнешното им житие-битие „като символ на духовна чистота и целеустременост“. Трябвало е обаче да си спомня, че по определение символът е нееднозначен. Така го възприемат самите герои, но от дистанцията на годините се вижда и друго: като че ли сбъркана е била посоката на целеустремеността — затова и цепелинът се откъсва, полита сам към небето, оставя ги на грешната земя… Сега — с придобитият опит и възможности — те ще го построят отново (но колко иронична е съпоставката между самотната палатка — някога — и кокетното селище, напомнящо курорт и експериментален център едновременно, в каквото се е превърнала сега строителната площадка), ще полетят. И ще се срещнат с балона на предишния дирижабъл — сблъсъкът с някогашната мечта ще ги запрати, отново и окончателно, към земята.

Оттук започва втората част на романа: един шеговито-страшен апокалипсис, в който всеки от героите ще изживее, падайки към земята, някакъв странен — нито минал, нито бъдещ, както те го възприемат — отрязък от своя живот. И в него те ще стигнат до дъното на собственото си падение — онова, което преди им се е струвало невъзможно, и дори беглото напомняне за подобна опасност ги е потискало като трудно доловима сянка в мрачен ден… Ще стигнат до крайните (а може би обичайни?) предели на оеснафяването, на безсмислицата, на амбициозното бездарие, на отчуждението…