«Свеж поглед в Сребърния град»

Когато за пръв път отидох в Ню Йорк, бях тринайсетгодишен и пътувах с баща си. Тръгнал бях да се запозная с чичо ми Куин и да си купя книга за Вермеер. Идеята за книгата беше на нас с мама, а за запознанството с чичо Куин — на баща ми. Преди едно поколение чичо се запилял някъде към Чикаго и, както по всичко личи, забогатял. Тези дни бе дошъл на изток по работа, пък аз току-що бях завършил осми клас с отличен успех. За баща ми аз и брат му бяхме най-умните хора на света — наричаше ни „муши-тръни“ може би с повече ирония, отколкото очаквах от него тогава — и не щеш ли, по интуиция той внезапно, неудържимо почувствува, че сега е дошъл моментът да се срещнем. По това време Ню Йорк беше на седем долара път от нас; тогава мерехме всичко — и време, и разстояние — в пари. Втората световна война беше свършила, но все още живеехме в годините на Голямата икономическа криза. С баща ми си взехме билети за отиване и връщане и тръгнахме с една петдоларова банкнота в неговия джоб. Петте долара бяха за книгата.

На перона майка ми неочаквано възкликна:

— Мразя я фамилията Огъст!

Това ме изненада, защото ние всички бяхме Огъст — аз бях Огъст, татко беше Огъст, чичо Куинси беше Огъст и самата тя, мислех си, е Огъст.

Баща ми зарея поглед нейде над главата й и каза:

— Имаш пълното право. Няма да ти се сърдя, ако вземеш една пушка и ни избиеш всички до крак. С изключение на Куин и сина ти. Те единствени от рода знаят какво искат и как да го постигнат.

Най-вбесяващата черта на баща ми беше начинът, по който се съгласяваше с всичко.