«Човека, който се смее»

През 1928 година — тогава бях деветгодишен — принадлежах телом и духом на една организация, известна под името Клуб на команчите. Всеки ден в три часа нашият Вожд ни чакаше пред изхода на 165-то училище, което се намираше на Сто и девета улица, близо до Амстердам Авеню. След това с блъскане и ръгане ние, двадесет и петте команчи, се качвахме в рейса на Вожда и той ни откарваше (съгласно финансовото споразумение с нашите родители) в Централния парк. При хубаво време и в зависимост (доста относителна) от сезона по цял следобед играехме ръгби, футбол или бейзбол. В дъждовни дни Вожда неизменно ни водеше или в природонаучния музей, или в художествената галерия „Метрополитън“.

В събота и на големи празници Вожда ни вземаше рано сутрин от домовете и с готовия да се разпадне рейс ни извеждаше от Манхатън в сравнително волните простори на парка „Ван Кортланд“ или Палисадите. Когато ни теглеше чистият спорт, отивахме във „Ван Кортланд“, където имаше истински игрища и не съществуваше опасност да срещнеш за противник някоя бебешка количка или разярена стара дама с бастун в ръка. А когато команчките ни сърца закопняваха за лагерен живот, отивахме на Палисадите и се борехме с несгодите. (Помня, че една събота дори се загубих в измамната местност между пътния знак за Линит и западния край на Вашингтоновия мост. Но не изгубих ума и дума. Настаних се под величествената сянка на едно огромно рекламно табло и преглъщайки сълзите, извадих закуската и я нагънах, почти сигурен, че Вожда ще ме намери. Вожда винаги ни намираше).

Когато се освобождаваше от команчите, Вожда се превръщаше просто в Джон Гедсудски от Стейтън Айлънд. Това беше много свит, тих младеж на двайсет и две-двайсет и три години, студент по право в Нюйоркския университет. Но той остави в нас незаличими впечатления. Няма да изреждам тук всичките му успехи и достойнства. Ще отбележа само мимоходом, че той членуваше в скаутската организация „Орел“, че беше един от най-добрите нападатели на националния отбор по ръгби през 1926 година и че най-учтиво го бяха канили да опита силите си в бейзболния отбор „Ню Йорк Джайънтс“1. Той беше абсолютно безпристрастен и невъзмутим съдия на нашите бесни игри и състезания, майстор в даването на първа помощ. Всички ние — едни хулиганчета — от най-малкия до най-големия, безкрайно го обичахме и уважавахме.