«Съветникът и Гайдата»

Няма вече България. Българите и от нея се умиха ръцете! Да спи сега гръцкият патрик; вълкът, който обикале полугаря му, прокуди се. Да разведряд чела балкапанските лордове, кучето, което лаеше да ги дразни и задява, подгъна опаш. Да се радва же и ликува всичкият лик на езуити и лазаристи, средостението на православната твърдина — Българските книжници, срина се стълбът на православието — Цариградски вестник падна, струпа се и той. Да тъжи само и да плаче читающата българска публика. Бледави и мъждиви ако и да бяха тези нейни светила, по-мрачно и по-тъмно е пак и без тях за нея.

България и Ц[ариградски] вестник, двамата тези верни приятели, уловиха се за ръка и възнесоха се от привременната сцена на българския народен живот; отидоха да се соединят във вечността със своите предшественици: с Любословието, с Българския известник, с Мирозрението, с Дневницата, с Дунавски лебед и с Книжиците. Зли, добри тези журнали, имането им от немането им беше по-добро, животът им от смъртта им по-сладък. Криво-ляво от тях се се чуваше по нещо за българите, за българската черковна работа, за която ги и подсещаха да мислят; но ето и те изчезнаха от българския свят и българската работа беше останала досущ глуха.

Но българската орисница не рачи да остави българската книжнина тъй изяловена. В същото време, когато тя погребваше едно от чедата си и склапяше очите на друго, роди се Советника, ето сега излязва на свят и Гайдата. Дано бъде честита майка им, на тях да се порадва за по-множко време. И те да се имат и обичат като брат и сестра. Ако и да няма таквоз сановито име както брата си смирената Гайда, тя не по-малко от него е одушевена от любов към доброто на българския народ и не ще пристане от да поддържа брата си в неговите предприятия, стига той да се не гнуси от нейното грозно име, да не отхвърля помощта й.