«Чумави»

Една е у майка, на братя седмина,         Петкана девойка напета, и дойдоха нея да искат Загорци         през девет села от десето. Босилко Радойкин, най-личен Загорец,         допратил е китени свати; Петкани невян и огърлица бисер,         а майци й похти с позлати. Шестима я братя не вричат, далеко —         и майка сама не пристава… Най-малък брат Лазар, един само склонен,         потихом ги тъй увещава: „Не връщайте, майко: такъва късмет се         не всякога пада на сгода; Босилко е личен и ударен момък,         из първи от първа е рода. Дали му се лесно доброто намира,         доброто и харното име? За връщане лесно — но вижте отпосле         сами да не се пишманиме. Далеко бил уж — това да е грижа!         Та ние сме братя седмина; наред по веднъж да й идем на гости —         и седем са пъти в година!“ Полъга се стара Петканина майка,         несговорни братя склониха. Неделя бе днеска, през горна неделя         Петкана девойка жениха… И дома се върнаха весели братя         от сестрина сватба в Загоре: но щом сете върнаха, черната чума         сполетя ги в бащино дворе. И всички тя в гроба без време отвлече,         сал стара им майка пожали — да има гробове им кой да спохожда,         свещица за мъртви да пали. Осъмваше утром горката им майка         и вечер замръкваше тамо, от гроб на гроб ходи, нарича и плаче —         ден минва в наричане само. Гробове им черни реди и полива,         обкича с босил и върбина. И само отминва Лазаря гроба,         и Лазаря люто проклина: „О, бог да даде нестопен да останеш!         Дух бродник духът ти да стане… Че ти ме подстори, без време да женим         в далечно Загоре Петкана. Та няма днес кой в непосилна неволя         тъга от сърце да развърне… О, милост за тебе от бога да няма,         лице той от теб да отвърне!“ И Лазарю вече докрай се додея         от майчини клетви зловоли, от майчини думи и тежки и грозни…         И той се на бога примоли: „О, чуеш ли, боже, от ден на ден стават         по-грозни, горчиви наветви, и сякаше змии се впиват дълбоко         в сърцето ми майчини клетви. Стори, пристори ми от шарен кръст плоска,         кон добър от дървено ложе, ошел бих, довел бих от пусто Загоре,         Петкана при майка си, боже!“ И стори се чудо — чу господ молбата         и тесния гроб се разтвори. И яхна си Лазар припряната коня —         потегли направо в Загоре. Премина край девет села и отби се         в десетото, Каменна Чука, там право се спря на Петканини порти         и тихо на порти почука. „Стани, поемни от ръцете ми плоска         и хайде со мене Петкано, че седем сме сватби подигнали — дойдох         на весели сватби с покана!“ Излезе Петкана, та брата посрещна,         ръка му цалуна, и тръпна, подникна го мълком под вежди и тъй му         сподавени думи пошъпна. „Защо ти са, братко, тъй жълти ръцете         и образа синкав, подпухнал? Болял ли си болест невярна, че тъй ти         миришеш на пръст, на подмухнал?“ „От болест не ще е… Но къщи сме седем         подигнали, сестро, туй лято; на пръст аз доганям, че ред ми се падна         самси да префърлям земята.“ Петкана се върна, стъкми, премени се         со нова за сватба премяна — и тръгнаха. Ето, откакто на път са,         ден мина и други настана. Ей майчино село далеч се съзира;         през валог навлизат в лозята; в почуда озърна се плахо Петкана и с думи изви се към брата: „Мина виноберма и всички лозя са         обрани и вече прибрани, а нашите, братко, какво още чакат?         Виж, ронят ги черните врани!“ „Лозята ги дадохме ние пролетес         на изпол, че много ни бяха; неволя слетя изполци другоселци —         лозята небрани остаха!“ Ей дойдоха близо до самото село;         край село широки ливади. И още по-плахо, изново се брату         Петкана тогава обади: „Веч късна е есен, коситба се мина,         вей острия вятър есенни. Прибрани са хорски ливади — защо ли         сал наште стоят некосени?“ „Пролетес отидоха в Добруджа пуста         вси братя на кяр цялолетен — самси не можах да сколасам навреме,         от болест невярна сполетен.“ „А къщите как ги сколасахте?“ Лазар         наведе посърнало чело: „За къщите, сестро, не питай: ще видиш,         когато пристигнеме в село!“ Вървят те през селото… И смаяни люде         изглеждат ги в страх мълчеливо — и бягат… Настръхнали псета по двори         баучат и грозно, и диво. Ей старата църква само посред село,         со бял зид висок обградена; изтракаха порти — излезе стария         со черен чембер прибрадена. Пристъпи през прага и очи подигна,         но смръзната тамо застана — юздата изпусна неволно и в ужас         към брата възви се Петкана. Но зърна пред нея как той се превърна         на чад — и невидим изчезна… Кат гръмната мигом в почуди, Петкана         не сети от коня как слезна. Към майката щерка, към щерката майка         се спуснаха виком веднага — со плач сете живи пригърнаха двете;         и паднаха мъртви пред прага.

Информация за текста

Източник: [[|Словото]]

Набиране: Силвия Гогова и Виктор Гугушев

Публикация

П. П. Славейков, Събрани съчинения в осем тома, том 1. Български писател, С. 1958.

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2008-04-22 10:00:00