«По жътва»

Постатта поведе сръчно бяла Неда; Стаменко по нея сили да преваря — Неда шеговито изпод вежди гледа, той и тъй, усмихнат, неи отговаря: „Бързай, бяла Недо, облог с тебе бия — не те ли спреваря, давам, душо блага, пръстен на ръката, нанизи на шия, и сърце придавам — придан тебе драга.“ Бърза бяла Неда, жъне и отваля, а сързе й трепка, като птичка плаха… Слънцето отскочи вече на копраля, морните жетвари на похапка спряха. Само бяла Неда сърпът не оставя, по̀чив и похапка — кой за тях ти мари… „Да му мисли, който о̀блог се залавя!“ — Стамена подкачат охолни другари. Слънце спря на пладне. Ветрец не подухва и омара трепка над поле. На за̀вят морната дружина седна да пладнува; само те двамина сърпи не оставят. Двайсет пъти вече по̀стат подновиха — нито той настига, нито тя остая… В слепи очи бие кръв младежка лихо, погледи примрежа слънчова замая. Щом да отмалнеят сили заморени, младо сърце пак ги с порив нов подйема… Падна вечер. Неда дружките засмени дразнят: „Зор голям е — по сведа голема!“ Ясно слънце зайде зад балкан далечен, над полето лъхне преднощна прохлада, да привърши всякой своя труд уречен старий драгоманин виком заповяда. Стаменко и Неда, както в зори ранни почнаха, така се настигнали спряха… Охолни жътвари, около им сбрани, право се в очите Стаменку присмяха… „Пръждома̀! Не о̀блог — аз шега си бия!“ — бледе той извика, устни стиснал ядно… Люшка се и възнак бяла Неда падна — остра дума, остър нож в сърце проби я. Стекоха се дружки с вик от изненада, милват я, с водица пръскат бледо чело. Всуе… Млади дружки дружката си млада понесоха мъртва плачешком към село.

Информация за текста

Източник: [[|Словото]]

Набиране: Силвия Гогова и Виктор Гугушев

Публикация

П. П. Славейков, Събрани съчинения в осем тома, том 1. Български писател, С. 1958.

Свалено от „Моята библиотека“ ()

Последна редакция: 2008-04-22 10:00:00