«Изпитът»

Джорданови изобщо не говореха за Изпита, докато синът им Дики не навърши дванайсет години. На рождения му ден госпожа Джордан за пръв път спомена за този проблем в присъствието на момчето. Но страхът, който пролича в гласа й, накара съпругът й рязко да я прекъсне:

— Престани! — каза той. — Детето ще се справи.

Закусваха и Дики с любопитство вдигна поглед от чинията си. Момчето имаше живи очи, права руса коса, но беше малко припряно. Не разбираше на какво се дължи внезапно появилото се напрежение, но знаеше, че има рожден ден и му се искаше нищо да не разваля празника. Някъде в малкия апартамент бяха оставени вързани с панделки пакети, които чакаха да бъдат отворени, а в автоматичната фурна на преграденото за кухничка помещение се печеше нещо вкусно и сладко. Момчето искаше този ден да бъде щастлив, а влагата в очите на майка му и сърдитото изражение на баща му разваляха атмосферата на вълнуващ копнеж.

— Какъв е този изпит? — попита Дики.

Майка му втренчи поглед в покривката и отвърна:

— Нещо като държавен тест за интелигентност, на който подлагат дванайсетгодишните. Ще се явиш идната седмица. Няма за какво да се притесняваш.

— Като в училище ли?

— Да, горе-долу — рече баща му и стана от масата. — Върви да си четеш комиксите, Дики.

Момчето се разположи в онази част от всекидневната, която от най-ранно детство си беше неговият кът. Прегледа най-горното списание, но разноцветните квадратчета и драматичните сцени не задържаха вниманието му. Отиде до прозореца и със свито сърце се взря в мъглата от водни капчици.

— Не можеше ли днес поне да не вали? — рече то. — Не можеше ли да вали утре?!

— Голяма работа — обади се баща му, който притеснено разгръщаше страниците на държавния вестник. — Дъждът помага на тревата да расте.

— Защо, татко?

— Ей така.

Дики смръщи вежди.

— А от какво тревата е зелена?

— Никой не знае — сопна се баща му и веднага съжали, че е проявил грубост.

По-късно дойде време за празника. Майката с грейнало лице подаде на детето шарените пакети, а бащата успя дори да се усмихне и да му разроши косата. Дики целуна майка си и тържествено се ръкува с баща си. С поднасянето на тортата официалната част приключи.

Час по-късно, седнало до прозореца, момчето наблюдаваше как слънчевите лъчи си пробиват път през облаците.

— Татко, на какво разстояние от нас е слънцето?

— На пет хиляди мили.

* * *

Докато закусваше, Дики отново видя влага в очите на майка си. Но не свърза насълзените й очи с Изпита, докато баща му внезапно не заговори отново за него.

— Е, Дики, днес имаш работа — напомни му той сериозно.

— Зная, татко. Надявам се, че…

— Няма защо да се притесняваш. На този тест се явяват хиляди деца. Държавата иска да разбере колко си умен. Това е всичко, Дики.

— В училище получавам добри оценки — колебливо подхвърли момчето.

— Сега ще е по-различно. Това е специален тест. Ще ти дадат да изпиеш една течност, после ще влезеш в стаята, където има нещо като машина…

— Какво ще ми дадат да пия?

— Нищо особено, има вкус на ментов сироп. Дават го, за да са сигурни, че няма да послъгваш. Не защото държавата си мисли, че ще скриеш истината, но искат да са напълно сигурни.

Личеше си, че Дики е озадачен, дори леко уплашен. Хвърли поглед към майка си, а тя му отвърна с жалко подобие на усмивка:

— Всичко ще бъде наред.

— Разбира се — бодро потвърди бащата. — Ти си послушно момче, Дики, ще се справиш добре. После ще се приберем у дома и ще празнуваме, нали?

* * *

Влязоха в държавното учреждение петнайсет минути преди уговорения час. Прекосиха покритото с мраморни плочи фоайе, стигнаха до залата с високите колони, минаха под арката и се качиха в асансьора, който ги закара до четвъртия етаж.

Зад лъскавото бюро в стая 404 седеше млад мъж, облечен в туника без отличителни знаци. Държеше списък, който провери на буквата Д, после даде знак на Джордан баща и Джордан син да влязат в стаята.

Вътре беше неуютно, лъхаше на строгост като в съдебна зала. Имаше метални маси и дълги пейки покрай тях. Няколко бащи и синовете им вече бяха заели местата си, а жена с тънки устни и ниско подстригана коса раздаваше формуляри.

Господин Джордан попълни бланката и я върна на чиновничката. После каза:

— Всичко ще мине добре. Когато извикат името ти, ще излезеш през вратата в дъното — и посочи към портала.

Изпука скрит високоговорител и съобщи първото име. Дики видя как едно момче с нежелание се отделя от баща си и тръгва бавно към вратата.

В единайсет без пет извикаха името на Джордан.

— Успех, синко! — прошепна баща му, без да го погледне. — Когато тестът приключи, ще дойда да те взема.

Дики отиде до вратата и завъртя топката. Вътре беше сумрачно и едва различи облечения в сива туника служител.

— Седни — каза тихо мъжът и посочи висок стол до бюрото. — Казваш се Ричард Джордан, нали?

— Да, господине.

— Номерът ти в класификатора е 600–115. Изпий това, Ричард.

Подаде му пластмасова чаша от бюрото. Течността беше гъста и едва наподобяваше обещания ментов сироп. Дики погълна съдържанието и върна чашата.

Момчето мълчеше и усещаше, че му се приспива, докато мъжът усилено драскаше върху някакъв лист. После служителят погледна часовника си и се изправи само на няколко инча от лицето на Дики. Свали прикачения към туниката си предмет с формата на писалка и го размаха пред очите на момчето.

— Добре. Ела с мен, Ричард.

Заведе Дики в края на стаята, където пред машина с множество скали имаше дървено кресло. На лявата му дръжка бе прикрепен микрофон. Когато момчето седна, откри, че микрофонът е удобно сложен точно пред устата му.

— А сега се отпусни, Ричард. Ще ти бъдат зададени въпроси, после ще трябва да си помислиш. Отговорите съобщавай в микрофона. Останалото е грижа на машината.

— Добре, господине.

— Оставаш сам. Когато се съсредоточиш, просто кажи „Готов съм“.

— Добре, господине.

Мъжът стисна окуражително рамото му и излезе.

Дики каза: „Готов съм“.

Светнаха лампички, чу се шум от въртящ се механизъм. Прозвуча глас:

— Довършете следната поредица: едно, четири, седем, десет…

* * *

Господин и госпожа Джордан седяха мълчаливо в гостната.

Беше почти четири, когато телефонът иззвъня. Жената се опита да стигне първа, но мъжът се оказа по-бърз.

— Господин Джордан?

Равен тон. Делови официален глас.

— Да, на телефона.

— Обаждам се от Държавното образователно учреждение. Синът ви Ричард Джордан с номер 600–115 приключи държавния изпит. Съжалявам, но трябва да ви уведомя, че неговият коефициент на интелигентност надхвърля посочения от правителствените разпоредби, правило 84, раздел 5 на Новия кодекс.

В другия край на стаята жената изпищя, без да чува разговора — беше разбрала резултата, изписан върху лицето на мъжа й.

— Можете да уточните и по телефона — безизразно продължи гласът, — дали желаете за тялото да се погрижи администрацията, или ще предпочетете да го погребете лично. Таксата за държавно погребение е десет долара.

Информация за текста

© 1958 Хенри Слесар

© Огняна Иванова, превод от английски

Henry Slesar

Examination Day, 1958

Източник:

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2006-08-10 20:37:52