«Карл Либкнехт»

Берлин го помни и навеки ще го помнив онези дни на свойте бури главоломни,когато в боен редвървяха полк след полк из улиците шумнии речи, музики и тържества безумниотекваха навред.Тогава огнедишащият демон на войнатапо цялата земя развял бе знаменатана свойта страшна мощ.Слепци, поведени от хищници-хиени,звънтяха сабли и летяха настървенииз кървавата нощ.Като чудовище огромно и свирепо,Берлин настръхна в своето безумство слепои надалеч прострежелезните си лапи. Накъдето свърна,села, градища и полета с гняв обърнана огнено море.Но в страшната тъма на таз стихия бесна,като звезда червена, ярък факел блеснаи трепнаха навредизмъчени сърца. Надеждата възкресеи над града разбунен зов разле се:„Младежите напред!“И ето, сепна се в почуда булеварда:над него се понесе пурпурна плакардаи шепа храбрециразвяха знамето на свойта кръв горещаи екна смело: „Долу таз война зловещаи нейните жреци!“И питаше се целий град смутен и смаян:„Каква е тая дързост? Кой е тоз незнаенбезумец и герой,тъй властно който вдига смелите младежии сам присъда смъртна днеска си бележи?“ —Карл Либкнехт беше той!Берлин го помни и навеки ще го помни,когато на тълпите гладни и бездомниподаде огнен знаки ехото прозвъни сред сърцата млади,и в улиците запламтяха барикадипод пурпурния флаг.Тогава стенеха вихрушки януарски,но техний леден дъх в сърцата пролетарскиразпали гняв и стръв.И ето, робското море се в миг наежии неговия вик бе буря от гърмежии дъжд от топла кръв.И бяха дни и нощи на борби сурови.А робите, разкъсали студените оковидо сетния си мигне спускаха ръце. Берлин замря в тревога,обагрен от усмивката злокобно строгана този бунт велик.Ала Смъртта там черна книга пак разлисти,за да обсеби доблестните спартакисти.И в зимний студ и войедна душа, кат слънчева усмивка ясна,из мрачната алея трепна и угасна —Карл Либкнехт беше той!…Ала Берлин го помни, вечно ще го помнии вижда начело на тез тълпи огромни,които днес навредрастат, гърмят, разкъсват своите оковии властно разлюляват тежките основина този робски свет.Берлин се вслушва в своя трясък всекидневен:Спартак стои над него мощен, смел и гневени тътне огнен вик:„Берлин, Берлин, всуе са тез надежди празни!Всуе ликуваш в своя мимолетен празник —аз тук съм всеки миг!Напразно ме погреба ти в зловещата алея,на твойте улици и днеска пак живея,надмогнал свойта смърт!А пак ще вдигна аз тълпите в щурм последен,за да забият знамето със вик победеннад твойта черна твърд!И ако слънцето угасне в боевете —то моето сърце кат слънце ще им свети