«Лирика»

(Легенда за сътворението из цикъла „Легендохранителница на рицарското войнство от Светлината до…“)

Залитайки успя да се добере до прозореца. Постави мокрите си длани на хладното стъкло. Изгаряше в треска, която го заслепяваше с болката и слабостта си. Взираше се с блуждаещ поглед в пясъчната градина и лабиринта от стъклени плочи. Зави му се свят, но не помръдна. Езерото, сред което гордо се извисяваха статуи и колони от полускъпоценен планински кристал, избледня. От устните му се отрони стон. Видя я. Видя безбрежната водна шир, така огромна, че не можеше да се обхване с мисъл, а камо ли с поглед. Неестествено. Възможно ли е да съществува подобно място, пълно с толкова много вода? Невероятно е, но възможно. Образът на този свят от вода тревожеше трескавото му съзнание. От няколко дни непрекъснато го виждаше пред себе си, независимо дали бе буден или спеше. Някой му говореше… А имаше и други картини, но не успяваше да ги визуализира по желание. Те просто изплуваха за миг и след това веднага се стапяха. Прозорецът се замъгли от тежкото му дишане. Нечия хладна ръка го докосна по гърба, а друга се зарови в косата му. Рил се обърна.

— Какво правиш? — Дълбок, мелодичен женски глас. Лира стоеше до него.

— Сънувам.

— Как успя да станеш?

— Не помня. Ти виждаш ли го?

— Не, нищичко.

— Хм, може би ако пийнеш и ти от онези билки…

Тя се усмихна.

— Явно ти не си пил достатъчно, щом можеш да стоиш на краката си.

Пак усмивка.

— На теб ти харесва да експериментираш с отварите си върху мен, нали?

Лицето й стана сериозно.

— Всичко, което правя е за да се почувстваш по-добре.

Той пак си представи чудната вода и как стои на брега, по чиято ивица се плискаха бистри вълни.

— Зная.

— Защо стана?

— Исках да видя как изглежда. Толкова вода! Ако можеше да разбереш… — Притвори очи. Главата го болеше почти нетърпимо.

— Можеш да ми покажеш.

— Искаш ли сега?

— Опитай.

— Ясно, не искаш.

— Хайде с мен. — Силата на ръцете й го удиви.

Поведе го към леглото му. Рил приседна на края, а тя попипа челото му, бузите и гърдите. Той се вкопчи в дървената колона, която подпираше балдахина над леглото. Потъваше в безкрайността от вода. Опита се да изплува и водата потече по тялото му.

— О, богове! — прошепна.

Лира го стрелна с поглед.