«Тела, родени за бикини»

Викове разцепиха нощната мъгла. Натиснах рязко спирачките и заковах колата до тротоара. Виковете не бяха нещо странно за големия град, но точно в тази част на Ню Йорк те звучаха доста необичайно. Това беше строителна площадка, която разчистваха за издигането на голям небостъргач. Теренът беше почти празен, като изключим няколкото разрушени сгради и купчината тухли. Бившите обитатели отдавна бяха изнесли всичко останало, наоколо се търкаляха само ненужни вехтории.

Имаше и още нещо в тези толкова странни за това място викове. Това беше истинска истерия, която можеше да бъде предизвикана само от див страх. И освен това — крещеше дете.

Грабнах фенерчето от жабката на колата и след миг се озовах на пътечката, която се извиваше между развалините. Хукнах по посока на виковете, като се стараех да оставам в сянка, защото не знаех какво може да се очаква от всичко това. Мислех си, че може би някое дете, което си е играело из тези развалини, е попаднало в беда — стъпило е на изгнила дъска или пък го е затиснала някоя полусрутена стена. Нямаше никакво осветление освен няколкото улични фенера. Дори градският трафик старателно заобикаляше този участък, затрупан с всякакви развалини. Беше доста пусто.

Но това не беше нещастен случай. Там просто седеше едно момченце на около осем години, облечено в мръсни джинси и пуловер. То притискаше силно лицето си с две ръце, а тялото му се тресете от риданията. Дотичах до него и го разтърсих, но дете го не ми обърна никакво внимание. И преди бях виждал подобни неща. Момчето беше изпаднало в истерия, то беше в шоково състояние. Тялото му се бе вцепенило от страх, очите му бляскаха като две малки кръгли мъниста.

Тогава разбрах какво бе предизвикало тези силни викове.

Тялото беше захвърлено зад купчина цимент под една от наклонилите се стени. Беше облегнато на една бетонна плоча, за да не го зърне някой случайно. И в това, че на него се бе натъкнало именно дете, което обичаше да играе из развалините, нямайте нищо чудно. Беше тялото на някаква обезобразена червенокоса жена. Сигурно е била красива, но смъртта беше изтрила всички следи от красотата и.

Грабнах детето и го понесох към колата. Докато вървях, то си пое дъх и виковете се смениха с приглушени хълцалия. То се хвана здраво за мен с ръчичките си и в очите му започна да се появява съзнанието за това, че е в безопасност.