«Истинската любов е под нулата»

На моята любима

Не се страхувам, не мога да си го позволя. Не, не е защото студът вкарва методично ледените си стрелички в премръзналото ми тяло, а предстоящите събития карат съзнанието ми да се разкъса по шевовете и да се разпилее като тежка лавина по склона на обречените. Нищо подобно, аз имам за какво да живея — за нея. Знам и за какво ще умра. Луната виси безучастно отгоре ми, аз не я виждам, но знам че е там — синя, очакваща, единствената мрачна свидетелка на смъртта ми, молитвите, които изричам с пресъхнало гърло, страхът… Не, не се страхувам. Не мога, не бива!

Бяхме се отдалечили на повече от десет трасека от хижата, когато ни застигна снежната виелица и след няколко мига нашите мечти да достигнем до Дуа се изпариха. Температурите спаднаха рязко, вятърът навяваше сняг и ужас в очите ни, Сил изкрещя, че ако не потърсим убежище съвсем скоро ще бъдем два вкочанени трупа. Бях сигурен. Противно на онова, което ни каза стария хижар за планината през зимата, ние съвсем неразумно свихме от пътеката и поехме към отвесните скали. Небето се покри с облаци, които вярвам не ни мислеха доброто, видимостта спадна съвсем и се стигна до положение, в което виждах единствено ръката на Сил, вплетена на живот и смърт в моята собствена. Вкочанена, набраздена от живота и въпреки всичко млада ръка, ръката на моята любима. Стана тъмно, хоризонтът изчезна от погледа ми, а скалите към които се стремяхме потънаха в мрак. Вече вървяхме съвсем инстинктивно, денят се беше обагрил в краските на нощта и тъмни мисли налегнаха главата ми. Падахме и ставахме поне десетина пъти, но продължавахме да вървим — Сил беше наистина силна. Не знам какво щях да правя без нея, толкова я обичам.