«Резерват»

Дейвис Матео така и не разбра кога попадна в центъра на жълтата светлина. Стоеше там — изправен до повредения си мотоциклет „Brawa“, в протрити дочени дрехи и стари маратонки „Reebok“, чийто подметки имаха много общо със земята, по която ходеха, докато неговия така наречен „приятел“ Луис се опитваше да направи нещо с счупен наполовина гаечен ключ и отвертка, която се вадеше до безобразие от дръжката си. Жълтата светлина преполови пътя от кораба до земята за не повече от десет милисекунди, после увисна безучастно над нея и се разцепи на десетки други „лъчи“, които независимо един от друг започнаха да опипват повърхността. Явно, освен кванти лъчиста енергия жълтата светлина съдържаше и друго, защото един от „лъчите“ докопа Дейв и здраво се зави около единия му крачол.

— Луис, престани!

— Какво?

— Престани да увиваш крака ми с проклетото жило!

— Нищо не правя, Дейв! — каза Луис, което си беше самата истина. Той се изправи в цял ръст до преобърнатия мотоциклет и омаза лицето си със смазка, докато се опитваше да почеше носа си с лакът. — По-добре не мърдай, защото съм чувал, че по-тези места има змии.

Небето притъмня пред очите на Дейвис.

— По-дяволите. — каза той с прогнил глас. Но нищо друго не му мина през главата, затова решен да се отдаде на яда си той добави още по-сочно — По-дяволите! Повтори го още няколко пъти преди жълтия лъч да „извика“ останалите жълти лъчи и всички вкупом да го подхванат и издигнат нагоре. Нагоре…

Нагоре. …към космическия кораб дошъл с неизвестна мисия на Земята чак от планетата ФртБал.

— Къде отиваш, Дейв? — попита Луис с приятелска загриженост, полята с няколко големи „Джака“ в кръчмата на Чако, докато приятелят му гледаше невярващо отдалечаващата се под подметките му земя.

Залеза обгърна за последен път Дейвис и той помаха за сбогом на няколко врани, които го гледаха неразбиращо от един електрически стълб, преди да се озове в тъмния трюм на космическия кораб.