«Слънце за зимнина»

— Ти какво помниш за баба си? — остро запита бай Манол.

Въпросът беше неочакван, макар че около тази тема се въртеше разговорът, толкова смутил младия мъж. Всъщност, по-точно бе монолог на бившия селски учител. Деян изсумтя.

— Какво помня… Помня, че ме дразнеха в училище, дето баба Вила уж била вещица…

— И?

Деян въздъхна.

— …и че била копеле…

— Много добре си спомняш, значи — все така наежено каза старият. — Аз пък рекох, че си забравил как баба ти баеше и врачуваше на цялото село… дето сега едва в десет къщи хора живеят. Как береше билки за човек и за добиче…

Деян мрачно гледаше бурканите на терасата, прилежно строени в редици по девет. Бяха грижливо измити и ярко лъщяха на слънце. Единствената причина младият мъж още да не спори, бе жегата, с която беше напоен въздухът — какъв ти въздух, същинска супа! Августовският зной сякаш капеше от хасмата, увила изгубената сред голямата градина къщурка. Сенките от дърветата не даваха жадувана прохлада и само студената мътеница крепеше Деян и гасеше раздразнението му. Но накрая не издържа и прекъсна обясненията на стария:

— Слушай, тате! — енергично каза той на бай Манол. — Нищо не разбирам!… Не, не! — запротестира тутакси. — Не ми повтаряй всичките тези бабини деветини. Ако се опитваш да ми откажеш, направи го както трябва, не да ми разправяш приказки… Ха! Направо не мога да повярвам на ушите си! Какво ти става?

— Сине бре… — поде старият, но Деян продължи, припряно оставяйки стомната на масата, като от брадичката му покапаха бели перлички от непреглътната мътеница:

— Казах ти вече ясно и точно — имам пари. Ще работим заедно с немска фирма и заплатата ми става европейска, не те лъжа, та да не се тревожиш!

— Да, ама Юлето наесен е ученичка — възрази бай Манол, — а есента ей я къде е! Диди не може да почне работа докато Гошко не го вземат в детска градина…

— Радвам се, че спомена за училището — рече Деян, — хубаво се сети. Ха сега се сетѝ, ако обичаш, че и самият ти си даскал, и то по математика и физика, затова престани да ми говориш… за магии!

Бай Манол примижа. Почваше наистина да се засяга.

— В състояние съм да издържам семейството си, а даже се появи възможност и на теб да помогна — не спираше Деян, като бършеше потното си чело. — Трябва ти нова печка, дърва, въглища… Хайде да не слушам пак, че пенсийката ти била достатъчна!